— Не мога да повярвам, че сме правили всичко това и ти нищо не си спомняш. Един вид професионалната ми чест е накърнена.
За миг Крис почувства, че ще се разплаче, без да знае защо.
— С вас тръгва и едно момиче.
— Робин?
— Ами да. Кажи й, че я поздравявам, и да внимава. И късмет. Пожелай й късмет от мое име. Ще го направиш ли?
— Ако пак ми кажеш името си.
— Трини. Предай й да внимава с Плъджет. Онази е опасна. Когато се върне, Робин винаги ще е добре дошла.
— Ще й предам.
15. „Омагьосаната котка“
Титантаун се беше подслонил под огромно дърво, образувано от множество по-малки, обединени в един организъм-колония. Въпреки че Титанидите никога не се бяха занимавали с планирането на града, техните собствени предпочитания налагаха определена структура на селището. Те не обичаха да живеят на повече от петстотин метра от светлината, така че жилищата им образуваха пръстен под външната периферия на дървото. Някои бяха изградени право върху земята. Други бяха накацали по гигантските хоризонтални израстъци на ствола, поддържани от дънери с размерите на секвоя.
Из пръстена с жилищата, но малко по-навътре, бяха пръснати работилниците, ковачниците и рафинериите. По-навън, в посока на слънчевата светлина, а понякога и на открито, се бяха приютили пазарите и магазините. Из целия град имаше обществени сгради и съоръжения: пожарни, библиотеки, складове и цистерни. Общественото водоснабдяване се осъществяваше от кладенци и от събраната дъждовна вода, но кладенчовата беше мътна като мляко и нагарчаше.
Напоследък Робин прекара доста време във външния пръстен, използвайки медальона, който й бе дала Чироко, за да купува припаси за пътешествието. Намираше занаятчиите-Титаниди за любезни и услужливи. Те неизменно я насочваха към по-висококачествени стоки, въпреки че тя би се задоволила и с по-обикновена изработка. Така тя вече притежаваше бакърена манерка, чиито сложни филигранни гравюри я правеха достойна и за царска трапеза. Дръжката на ножа сякаш лепваше за ръката й. Украсяваше я червен рубин, наподобяващ голямо стъклено око. Спалният й чувал бе толкова богато избродиран, че сърце не й даваше да го сложи на земята.
Кларинет, Титанидата, с която се бе запознала в палатката на Чироко, й беше водач и превеждаше, пеейки, на търговците, които не знаеха английски.
— Не се притеснявай — каза й той. — Забележи, че никой не плаща с пари. Ние не ги използваме.
— Каква е тогава вашата система?
— Габи я нарича ненасилствен комунизъм. Според нея подобна система не би могла да съществува при човеците. Прекалено са алчни и егоцентрични. Прощавай, но повтарям думите й.
— Няма нищо. Навярно е права.
— Откъде да знам. Истина е, че нямаме човешките проблеми, свързани с борбата за превъзходство. Нямаме вождове и не се избиваме помежду си. Нашата икономика разчита на акордите и придобитите права. Всеки работи, както в свободната търговия, така и в обществени начинания. Изгражда си положение — можете да го наречете богатство, доверие или кредит — в съответствие с постиженията, възрастта или нуждите си. Никой не е лишен от най-необходимото — повечето разполагат с известен разкош.
— Не бих го нарекла богатство — отбеляза Робин. — На Ковън също не използваме пари.
— О, така ли? А каква е тогава вашата система?
Робин разсъди възможно най-безпристрастно, припомняйки си дейността на комуната, разчитаща на система от наказания, включително и смърт.
— Наречи го насилствен комунизъм. Съпътстван от размяна на стока срещу стока — сиреч, бартер.
Заведението „Омагьосаната котка“ се намираше близо до дънера на огромното дърво. Робин веднъж се бе отбивала там, но тъмнината в Титантаун беше вечна, а нямаше и карта на улиците. Нямаше и улици. За да намери човек нещо, имаше нужда от фенер и повечко късмет.
Робин възприемаше най-вътрешната част на града като квартал на развлеченията. Точно така си беше, въпреки че и там, както навсякъде из Титантаун, имаше магазини и дори жилищни постройки, нацвъкани сред танцувалните зали, театрите и кръчмите. Между външния пръстен и дънера имаше и една зле застроена зона. Това бе най-унилия квартал на Титантаун с множество избуяващи в горещата, влажна тъма градинки. По-голямата част от града се осветяваше от големи книжни фенери, но тук те се брояха на пръсти.
Това бе мястото, което най-много й приличаше на парк. Майка й я беше предупредила за парковете. В тях се крият мъжете, които изскачат и изнасилват жени. Разбира се, малко човеци се забиваха толкова навътре в Титантаун, но пък и нищо не би могло да ги спре да не идват насам. Мислеше, че е преодоляла притесненията си относно изнасилването, но това не й помагаше особено. Имаше места, където светлинка хвърляше единствено собственият й фенер.