Крис се беше подготвил за бързо пътуване. Какво друго се очаква от едно кану, освен да го хвърлиш в бързея и да се устремиш сред разпенените води.
— Можеш да почиваш — прозвуча зад гърба му. — Скоро ще усетиш умора и ще заспиш. Човеците са изключително досадни когато спят. Познавам добре реката. Няма нищо за гледане чак до Аглая. Тук Офион е милостив.
Крис остави греблото си на дъното и се извърна. Валия седеше на кърмата на лодката до покрития с гумиран брезент сандък с провизии. Греблото в ръцете й беше дваж по-голямо от неговото. Изглеждаше съвсем отпусната, сякаш си почиваше с подвити крака. Крис намираше тази поза за странна и неудобна за същество, което толкова прилича на кон.
— Вие все ме смайвате — обади се той. — Когато за пръв път видях Титанида да се катери по дърво, реших, че халюцинирам. Сега се оказва, че сте и моряци.
— Вие все ме смайвате — не му остана длъжна Валия. — За мен е мистерия как балансирате на два крака. Когато тичате, падате напред, а краката ви се опитват да догонят тялото. Непрекъснато живеете на ръба на нещастието.
Крис се засмя.
— Права си, знаеш ли. Поне аз живея така. — Наблюдаваше я как гребе — за известно време не се чуваше друг звук, освен плясъка на веслото й. — Чувствам се длъжен да ти помагам. Защо не се редуваме?
— Разбира се. Аз ще греба три четвърти от рота, а ти — през останалата четвърт.
— Не е съвсем равностойно.
— Зная какво правя. Това е лесно.
— Ти движиш лодката доста бързо.
Валия му намигна и здравата се хвана за работа. Кануто почти се отдели от водата, плъзгайки се като хвърлено камъче. Титанидата още малко продължи в този дух и отново се върна към спокойния си ритъм.
— Имам сили да я карам така цял рот — заяви тя. — Налага се да приемеш факта, че съм доста по-яка от теб, дори когато си в най-добра форма. А точно сега не си. Постепенно ще свикнеш, нали?
— Така си мисля. Но все още имам чувството, че трябва да правя нещо.
— Съгласна съм. Облегни се назад и ме остави да върша работата на магарето.
Той я послуша, но би предпочел тя употреби друг израз. Улучила бе точно в целта — тъкмо това го притесняваше.
— Чувствам се неудобно — продължи той. — С две думи… ние, човеците, използваме вас, Титанидите, като… е, като товарни добичета.
— Ние носим много повече от вас.
— Добре, знам. Но аз дори нямам багаж. И… ами, някак ми е зле, когато …
— Притесняваш се да ме яздиш, така ли? — Тя му се ухили и завъртя очи. — Следващото ти предложение ще е да ходиш пешачката от време на време, за да си почивам, нали?
— Нещо такова.
— Крис, няма нищо по-отегчително от разходката с човеци.
— Дори по-отегчително от това да ги наблюдаваш, когато спят ли?
— Хвана ме натясно. Това е още по-досадно.
— Май ни намираш за досадни?
— Въобще не е така, вие сте безкрайно чаровни. Никога не знаеш какво ще ти сервира един човек или какви са мотивите му. Ако имахме университети, най-посещавани щяха да бъдат лекциите по хуманитарни науки. Но аз съм млада и нетърпелива, както подчерта Магьосницата. Ако искаш, върви пешачката, а аз ще се постарая да забавя крачка. Не зная само дали това ще се понрави на останалите.
— Забрави го — отвърна Крис. — Просто не искам да съм ти в тежест. Образно казано.
— Не си ми в тежест — увери го тя. — Когато ме яхаш, сърцето ми се разтупва и нозете ми летят като вятър. — Тя го гледаше в очите със странен израз на лицето. Прииска му се да смени темата на разговора.
— Защо си тук, Валия? В тази лодка, на това пътешествие?
— Имаш предвид само мен или и останалите Титаниди? — Тя продължи, без да дочака отговор. — Псалтерий е тук, защото не се отделя от Габи. Същото се отнася и за Кларинет. А що се касае до Обой, мисля, че е с нас, защото Магьосницата често дава правото да отгледа дете на онзи, който обиколи света по голямата река.
— Наистина ли? — засмя се Крис. — Чудя се дали ще позволи и на мен да имам дете, когато се върна? — Очакваше тя да оцени шегата, но получи отново същия поглед. — Но не ми каза защо ти идваш. Ти си… ами, ти си бременна, нали?
— Да. Крис, наистина съжалявам, че избягах и те изоставих. Можех…
— Няма значение. Вече се извини, а аз се притеснявам от гледката. Но не е ли редно да водиш по-спокоен живот?
— Има още много време, пък и бременността не ни създава големи неудобства. Тук съм, защото е голяма чест да тръгнеш с Магьосницата. А и защото ти си мой приятел.