Оставаше Крис.
Бе отлагала сближаването си с него, чувствайки се неловко от факта, че се налага да има социални контакти с мъж, макар вече да знаеше, че повечето от онова, което й е било втълпявано за мъжете, не е истина. Не можеше да си представи, че някога ще се чувства комфортно в негово присъствие, но щом се налагаше да пътуват заедно, редно бе да се опита да го разбере по-добре.
Оказа се трудна работа и Робин упрекваше за това себе си. Вината не беше в него — изглеждаше достатъчно контактен. Тя просто не можеше да се застави да разговаря с него. Много по-леко й беше с Титанидите — те не изглеждаха толкова чужди.
И ето, вместо да беседва, тя зяпаше към водата, стичаща се от платнището, разпънато между две дървета. Нямаше и следа от вятър. Дъждът се изсипваше отвесно надолу, силен и равномерен, но недодяланото прикритие бе достатъчно, за да ги предпази. Огънят бе запален заради кафето и Магьосницата — беше твърде топло, но не и неприятно.
— На Хиперион през облачните дни притъмнява доста повече, отколкото в Калифорния — забеляза Крис.
— Наистина ли? Не бях се замисляла.
Той се усмихна, без следа от превъзходство. Като че и на него му се искаше да разговарят.
— Светлината тук е лъжовна — продължи той. — Изглежда по-ярка, но това е защото зениците се отварят повече, за да се приспособят. До Сатурн достига около една стотна от светлината, падаща на Земята. Когато нещо ограничи по-голямата част от нея, разликата е забележима.
— Не знаех. Ние на Ковън постъпваме другояче. Държим прозорците отворени със седмици, когато това е необходимо за доброто на посевите.
— Не се ли шегуваш? Бих искал да науча повече за вашия живот.
И тъй, тя му разправи за живота на Ковън и откри още една прилика между мъжете и жените: лесно е да говориш на някого, ако той или тя е добър слушател. Робин се знаеше, че не е от тия, и не се срамуваше от този факт, но почиташе хората, които — като Крис — умееха да попиват всяка твоя дума и да ти покажат колко високо оценяват разказа ти. В началото уважението му я изнервяше. Това е мъж, проклет да е. Вече не очакваше да я изнасилва по два пъти на ден, но се чувстваше объркана, защото — като изключим наболата брада и ширината на раменете — той й приличаше и правеше всичко като че й беше сестра.
Разбираше, че Крис намира доста от нещата около Ковън за странни, въпреки че избягва да го показва. Отначало се дразнеше — как може някой си от едно дивашко общество да намира нейния свят за странен? — но ако сложеше ръка на сърцето, бе принудена да признае, че всички обичаи могат да изглеждат странни на някой, който не им е свикнал.
— А тези… татуировки? И всички на Ковън имат такива татуировки?
— Точно така. Някои повече от мен, някои — по-малко. Но всички имат Пентазъма. — Тя тръсна глава, за да покаже рисунката около ухото си. — Обикновено в центъра му се намира знакът на майката, но моята утроба е омърсена и …
Той се намръщи неразбиращо.
— Това де … как го нарече Габи? — пъпът.
Тя се засмя.
— Що за глупаво име! Ние го наричаме първи прозорец на душата, защото бележи най-святата връзка — между майка и дъщеря. Тези на главата са прозорци на разума. Бях обвинена в ерес, когато поставих Пентазъма на пост пред моето съзнание, а не пред душата си, но успешно защитих позицията си пред Трибунала поради това, че съм омърсена. Прозорците на душата водят към моята утроба, тук и тук. — Тя постави ръце върху корема и чатала си, но побърза да ги отдръпне, когато си припомни за разликата между нея и мъжа.
— Боя се, че не разбирам от какво си омърсена.
— Не мога да имам деца. Те ще наследят страданието ми — или поне така твърдят докторите.
— Съжалявам.
Робин се намръщи.
— Имате странен обичай да се извинявате за нещо, което не сте направили. Нали никога не си работил в Банката за сперма Семенито в Атланта, Дж-я?
— Това е Джорджия — обясни й с усмивка. — Дж-я означава Джорджия. Не, не съм работил там.
— Някой ден може да срещна мъжа, сторил това. И смъртта му ще бъде необикновена.
— Аз не се извинявах в действителност — отвърна той. — Не в този смисъл. Често казваме „съжалявам“ просто за да изразим състрадание.
— Ние не се нуждаем от състрадание.
— Тогава оттеглям думите си. — Усмивката му беше заразителна и тя също се присъедини към нея. — Един Господ знае дали и аз самият не получавам прекалено много състрадание. Обикновено не го забелязвам, освен ако не се чувствам зле.