Не след дълго се разнесе апетитен мирис. Габи се облегна назад и вкуси очакването, по-щастлива от когато и да било от доста време насам. Спомените я върнаха назад, когато двете с Чироко деляха скромната си трапеза, опърпани, целите в рани, без да знаят дали ще преживеят още един ден — и тогава бяха по-близки от всякога. Сега сладостта на тези спомени нагарчаше, но тя бе живяла достатъчно дълго, за да е наясно, че човек трябва да пази добрите спомени, за да оцелее. Нямаше желание да си блъска ума над всички неща, които се бяха объркали от онзи далечен ден досега, или да се притеснява за Чироко, която, захвърлена в палатката си, кроеше планове как да се докопа до алкохола в дисагите на Псалтерий. Вместо това предпочете да вдишва този божествен аромат на готвено, да се вслушва в успокоителния шепот на дъжда, примесен с песните на Титанидите, и да се наслаждава на повея на дългоочаквания хладен бриз от изток.
Сто и три годишна, тя се бе отправила се в пътешествие, което — както и всяко от предишните — можеше и да не завърши никога. На Гея нямаше застраховка живот, дори и за Магьосницата. Естествено нямаше и за волнонаемницата, която Гея търпеше само защото на нея можеше да разчита повече, отколкото на Чироко.
Тази мисъл не я безпокоеше. Щеше да оцелее и да просперира. Беше време, когато не можеше и да помисли за настоящата си възраст, но сега знаеше, че столетниците винаги са млади по душа — просто й се беше паднал късметът да изглежда така, както се чувства. Сега тя бе на шестнайсет, в планините Сан Бернардино, пред телескопа край огъня — и двете неща стъкмени от собствените й ръце, — в очакване небето да притъмнее и да изгреят звездите. Какво повече можеше да иска от живота?
Знаеше, че няма да порасне. Вече не го и очакваше. Възрастта, беше го открила, носи опит, знания, перспективи — а и много неща, които човек би могъл да запази завинаги, но се достигаше до едно плато на мъдростта. На двувековния си рожден ден, ако успееше да стигне дотам, едва ли щеше да е кой знае колко променена. Когато навърши осемдесет, изпита известна загриженост, но вече не се безпокоеше. Стигаха й всекидневните главоболия.
Този ден имаше само едно и то не търпеше отлагане.
Хвърли поглед към обикалящата край огъня Робин и дълбоко въздъхна.
Храната както винаги отговаряше на високите изисквания на Титанидите, но с една буквално горчива нотка. При готвенето те обикновено използваха остра подправка от счуканите семена на някакъв синкав плод с големината на пъпеш, на който бяха дали елегантно име в песните си, но човеците го наричаха хиперлимон. Няколко зърна от белите гранули на подправката бяха достатъчни за всяка рецепта.
Когато гозбата бе почти готова, Псалтерий внезапно се извърна и изплю хапката зеленчуци. За момент стиснатите му устни оставиха без отговор въпросителните погледи на останалите Титаниди. После подаде лъжицата на Валия. И на нейното лице се изписа гримаса.
Не след дълго разбраха, че в кожената торбичка с надпис „сол“, донесена от Обой, има концентрат от хиперлимон. След доста остра дискусия между четирите Титаниди се стигна до извода, че търговецът — бивш, вече излекуван текилахолик на име Китара — по някаква причина е решил да си направи груба шега с Магьосницата.
На нито една от Титанидите не й беше забавно. Габи не придаде на инцидента особено значение, въпреки че се наложи да изхвърлят цяла купа зеленчуци. Все още имаха достатъчно сол. Проверката на останалите провизии показа, че няма други подобни рокади. Но за Титанидите унищожаването на храната беше грях. Чудеха се защо Китарата им е спретнал тоя номер.
— Когато се върнем, непременно ще го попитам — мрачно се зарече Псалтерий.
— С удоволствие ще те придружа — добави Валия.
— Защо вдигате толкова шум? — поинтересува се Габи. — Това е просто безобидна шега. Понякога вие, приятели, ставате малко мрачни. Радвам се, че можете да си правите и шеги.
— Нямаме нищо против шегите — обясни Обой. — Аз ги обичам, както всеки друг. Но тази тук … имаше гаден вкус.
Въпреки че процесите на стареенето я бяха подминали, все пак у Габи имаше нещо, което се бе променило с годините. Все по-малко се нуждаеше от сън. Два часа на всеки двайсет горе-долу стигаха. Често се случваше да не мигне шейсет, дори седемдесет рота, без това да й се отрази зле.