Според Титанидите тя с всеки изминал ден все повече се доближаваше до тях и скоро щеше да се отърве напълно от този отвратителен навик.
Каквато и да бе причината, Габи беше решила, че може да мине без сън по време на това лагеруване. Усамоти се, поразходи се край реката, а когато се върна, лагерът беше потънал в тишина, ако се изключи тихото тананикане на почиващите си Титаниди. Бяха се изтегнали около огъня — четири невероятно гъвкави, комично-кошмарни фигури, с ръце, заети с маловажни неща, и почиващо съзнание. Валия лежеше на една страна, облегната на лакът. Обой се беше изтегнала по гръб и шаваше с крака във въздуха като паленце, което чака да го погалят по коремчето. От всички занимания на Титанидите, Габи намираше това за най-смешно.
Сред дърветата, недалеч от огнището, бяха опънати четири палатки. Габи подмина празното си убежище. Във втората палатка тежко спеше Чироко, в чийто стомах имаше само две чаши алкохол и океан от кафе. Габи знаеше, че не кафето е причината да се мята на сън.
Поспря пред палатката на Крис, съзнавайки, че ще бъде чисто нахалство да си пъха носа вътре. Нямаше какво да търси при Крис. Ето защо премина към следващата палатка. Изчака малко отвън, докато не чу как някой се размърда.
— Мога ли да поговоря с теб за минутка?
— Кой е? Ти ли си, Габи?
— Да.
— Така си и мислех. Влизай.
Робин бе седнала на спалния си чувал, положен върху дебелата постеля от мъх, донесена от Обой. Габи запали лампата, която висеше от напречната греда. Очите на Робин блестяха в очакване, но без злоба. Беше облечена в дрехите, в които беше прекарала целия ден.
— Безпокоя ли те?
Робин поклати глава.
— Не мога да спя — призна си тя. — За пръв път в живота нямам легло, в което да си легна.
— Обой с удоволствие би ти донесла още мъх.
— Не е там работата. Предполагам, че ще свикна.
— Сигурно няма да е зле да облечеш нещо по-свободно.
Робин вдигна богато украсената нощница, оставена й от Обой.
— Не е в стила ми — отвърна тя. — Как да се спи с това? Та то е за витрина.
Габи се подсмихна, приклекна на едно коляно и се залови с кожичките около ноктите си. Когато вдигна глава, Робин я гледаше. „Карая нататък, рече си тя, Робин знае, че не си дошла да провериш дали не й трябват чисти кърпи.“
— Май е редно първо да ти се извиня — започна тя. — Е, добре. Съжалявам за стореното, не беше справедливо, съжалявам.
— Приемам извинението ти — отвърна Робин. — Но предупреждението все още е в сила.
— Така, така. Разбирам. — Габи подбираше внимателно думите си. Явно бе необходимо нещо повече от извинение, но трябваше да е сигурна, че няма да прозвучи покровителствено.
— Постъпих неправилно, както според моите, така и според твоите разбирания. — продължи тя. — Извинението се отнася за насилието според моя собствен морален кодекс. Но ти ми беше разказвала за нещо, което вие, вещиците, притежавате, някаква система от задължения, а думата все ми се изплъзва…
— Лабра — отвърна Робин.
— Точно така. Не смятам, че разбирам смисъла й. Вероятно съм я осквернила, въпреки че не съм наясно как. А сега те моля за помощ. Има ли начин да уредим отношенията си? Има ли нещо, което мога да сторя, за да залича случилото се?
Робин се намръщи.
— Едва ли ще пожелаеш да се захванеш…
— Но аз искам. Имам огромното желание да сторя всичко възможно. Има ли начин?
— Да-а-а. Но…
— Какъв?
Робин вдигна ръце.
— Предполагам, че доста прилича на първобитен обичай. Дуел. Само аз и ти.
— Колко сериозен дуел? — запита Габи. — До смърт?
— Не, не сме чак толкова примитивни. Целта е помирение, а не убийство. Ако смятах за нужно да те убия, щях просто да го направя и вярвам, че сестрите ми щяха да ме подкрепят, когато дойдеше време за трибунала. Ще се бием с голи ръце.
Габи се замисли.
— Какво ще стане, ако аз спечеля?
Робин въздъхна раздразнено.
— Ти не разбираш. Не е важно кой ще победи, не в това е смисълът. Ние няма да си доказваме коя от двете е по-достойната. Борбата само ще потвърди коя е по-силна и по-бърза, а това няма нищо общо с честта. Но щом сме съгласни да се бием, при условието да не се убиваме, значи се признаваме взаимно за достойни, а следователно и почтени опоненти. — Замлъкна и за миг погледна лукаво. — Не се притеснявай. Ти няма да победиш.
Габи отвърна на усмивката и отново се усети, че харесва това дете. Повече от всякога я искаше твърдо на своя страна, когато започнеха проблемите.
— А какво ще стане после? Струва ли си да се бия?
Дълго време Робин не отговаряше. За много неща се беше досетила Габи, след като чу предложението за дуел. Чудеше се колко от тях сега премисля Робин. Дали да не я остави да победи? Криеше рискове, ако Робин заподозре, че тя не се бие с всички сили. Ако пък Робин загуби, дали наистина ще зарови томахавката? Габи трябваше да се сдобие с обещанието й. Смяташе, че достатъчно е опознала малката вещица и принципите й за чест — едва ли би предложила нещо, ако нямаше да се придържа към правилата. Така че борбата щеше да бъде сериозна и вероятно болезнена.