— Само ако ти искаш — отвърна накрая Робин.
Робин започна да се съблича и Габи последва примера й. Намираха се на половин километър от реката, достатъчно далеч, за да виждат лагерния огън като неясна светлинка през пороя. Бойното поле представляваше плитка падина сред надиплени хълмове. Имаше малко трева, но почвата все още бе спечена: изсъхналата от жегата земя едва-що бе започнала да се разкисва от влагата след шестчасовия непрестанен дъжд. Въпреки това терена не го биваше особено. Тук-таме вече имаше локви и кал.
Изправиха се лице в лице и Габи я огледа. Бяха почти равностойни противници. Все пак бе с няколко сантиметра по-висока и с няколко килограма по-тежка от Робин.
— Има ли някакви задължителни формалности? Някакви ритуали?
— Да, но са доста сложни и няма да означават нищо за теб, така че защо просто не ги прескочим? Дрън-дрън и ала-бала, ти ми се покланяш, аз ти се покланям — и приемаме, че сме спазили ритуалите, става ли?
— А правилата?
— Какво? О, сигурно би трябвало да има, нали? Но аз наистина съм в неведение ти какво знаеш за борбата.
— Зная как да убия някого с голи ръце — отвърна Габи.
— Нека просто се договорим да няма трайни наранявания. Загубилият трябва утре да е на крака. Всичко останало е разрешено.
— Добре. Но преди да започнем, любопитна съм да видя татуировката на стомаха ти. За какво служи? — Габи посочи пъпа й.
Можеше да бъде и по-добре — Робин да погледне себе си, а не сочещата ръка на Габи — но все пак Габи я свари неподготвена, когато ритна с крака, който бе заровила дълбоко в калта. Робин се наведе бързо, за да избегне ритника, но буцата кал я удари по лицето, като я заслепи едното й око.
Габи очакваше противничката й да отскочи назад и се бе подготвила да използва момента, но рефлексите на Робин се оказаха малко по-бързи, та успя да й отвърне с шут отстрани, като я забави достатъчно, за да прибегне до своя неочакван ход.
Кръгом и бегом марш.
Габи я подгони, но не това беше тактиката, към която беше привикнала. Продължаваше да очаква някакъв трик и не тичаше с пълна сила. Ето защо Робин скоро взе значителна преднина. Когато разстоянието помежду им нарасна на десетина метра, тя спря и се извърна, а окото й отново бе отворено. Габи смяташе, че Робин все още е заслепена, но дъждът бе измил калта. Изненадана, Габи започна изключително предпазливо да се приближава към хлапачката.
Сякаш започваха отначало. Габи се почувства измамена, защото май никога не се беше била по такъв начин. Тренирала бе преди много години и макар че не беше остаряла, с мъка би си спомнила същината на тези тренировки. Всяка от битките, в които се бе забърквала през последните осемдесет години, беше съвсем сериозна, което означаваше смъртоносна. И в никакъв случай не приличаше на тренировка. От друга страна, Робин сигурно великолепно владееше умението да води подобен вид схватки. Самата й личност го подсказваше.
Нямаше реална причина борбата да продължи повече от няколко минути, дори и да не се млатеха с пълна сила. Габи не бе предполагала подобен обрат. Продължи да се приближава, без да се подготвя за атака, предоставяйки инициативата на Робин. Чувстваше, че ще се справи, ако малката вещица реши да използва момента. Бе постигнато мълчаливо споразумение и Габи щеше да го уважи. При обявяването на правилата Робин заяви, че не иска никоя от страните да бъде наранена. Това означаваше, че Габи е почитан опонент, който не бива да пострада.
Стана мигновено. Габи разбра, че губи всичките си предимства, каквито и да са били те. Няма значение. Очакваше да загуби, но това не ще я спре да даде всичко от себе си. Робин щеше да разбере, че е участвала в истинска битка.
— Помирение! — крещеше Габи. — Чичо, лельо и всички племенници!
Робин отпусна ръката й и острата болка бавно се дръпна от рамото на Габи, която вдигна лице от калта и се изтърколи. Постепенно й се връщаше вярата, че все пак някой ден би могла отново да си служи с ръката си.
Вдигна глава и видя Робин, която седеше с отпусната между коленете глава и дишаше като парна машина.
— Две от трите се пръкнаха, а? — предположи Габи.
Робин избухна в смях. Буен смях, но без следа от високомерие.
— Ако дори и за миг бях предположила, че ти минават такива мисли — успя накрая да изрече тя, — щях да те вържа и да те затворя в клетка. Но ти сигурно би прегризала веригите.