— На два пъти почти те бях докопала, а?
— Никога няма да узнаеш колко си близо до истината.
Габи се чудеше защо се чувства толкова добре, като се има пред вид фактът, че цялото тяло я болеше. Предположи, че се дължи на еуфорията от маратона, онова чувство на лекота, което се появява след края на някакво изключително усилие. А не беше и наранена. Доста бе понатъртена, известно време щеше да усеща слабост в рамото, но страдаше повече от напрежението, отколкото от последиците от боя.
Робин бавно се изправи. Протегна ръка.
— Хайде да отидем на реката. Трябва да се измиеш.
Габи пое ръката и успя да се изправи. Робин накуцваше, а и Габи не се чувстваше твърде устойчива, така че се подкрепяха взеимно през първите мъчителни стотина метра.
— Наистина исках да те питам за татуировката — подхвана Габи, щом доближиха реката.
Робин забърса с ръце корема си, но без особена полза.
— Сега не се вижда. Адски съм кална. Ти какво мислиш за нея?
Габи бе готова да изрече нещо учтиво и необвързващо, но изведнъж намери думите.
— Мисля, че е едно от най-гадните неща, които съм виждала.
— Точно така. Източник е на мощна лабра.
— Би ли ми обяснила? Всички вещици ли се обезобразяват по такъв начин?
— Аз съм единствената. Тук вътре се крие лабрата.
Внимателно нагазиха в реката и седнаха. Дъждът намаля и се превърна във фина мъгла, а на север облаците се бяха разкъсали и пропускаха бледа светлина.
Габи вече не виждаше татуировката, но не можеше да се отърси от мисълта за нея. Беше гротескна, почти ужасяваща. С едва ли не анатомична точност изобразяваше разрязаните слоеве от тъкани, отметнати настрани, за да разкрият разположените отдолу органи. Яйчниците приличаха на развалени плодове с пъплещи личинки. Тръбите бяха покрити с възли. Но най-ужасно изглеждаше утробата. Издута, ппреливаща от „среза“, а от разкъсаната рана сълзеше кръв. Беше ясно, че нараняването е причинено отвътре, като че нещо чуждовищно се мъчеше да си проправи път навън. От съществото, скрито в утробата, не се виждаше нищо, освен две пламтящи диви очи.
Когато отново започнаха да навличат дрехите си, дъждът се усили. Габи не се обезпокои при първото спъване и падане на Робин — ходенето бе трудно, а малката все още страдаше от изкълчения си глезен. Но когато Робин падна за четвърти път, стана ясно, че нещо не е наред. Тя се клатушкаше, трепереше, лицевите й мускули бяха сковани.
— Нека да ти помогна — каза Габи, когато вече не можеше да гледа безучастно страданията й.
— Не, благодаря. И сама ще се справя.
Минута по-късно тя падна и вече не стана. Крайниците й леко потреперваха. Очите й застинаха. Габи коленичи и се помъчи да я вдигне на ръце.
— Ннне… Ннннне.
— Какво? Бъди разумна, драга. Не мога да те оставя навън под дъжда.
— Ддддддаааааааа… Ооосссстави. Оооостави мееее.
Ама че проблем. Габи я положи на земята и се изправи, почесвайки глава. Погледна към лагерния огън, който не беше далеч, после отново към Робин. Намираха се на върха на нисък хълм и покачващото се ниво на реката не беше опасно. Нито пък щеше да се удави в дъжда. В тази част на Хиперион нямаше кръвожадни хищници, въпреки че някои дребни животинки можеха да я поухапят.
Ще я послуша. Трябва да се нагоди към нея, за да не повтори отново грешката си. Обърна се и пое обратно към лагера.
Обой се надигна, обезпокоена, че Габи се връща сама. Габи знаеше, че Титанидата ги е видяла да тръгват заедно — сто на сто се досещаше какви са ги дробили навън под дъжда. Опита да я успокои, преди да си е направила прибързани изводи.
— Тя е добре. Поне според мен. Има припадък и не желае помощта ми. Можем да я вземем, когато стане време за тръгване. Къде отиваш?
— Да я прибера в палатката, разбира се.
— Не мисля, че ще се зарадва.
Обой беше ядосана. Габи никога не беше виждала толкова ядосана Титанида.
— Глупави човеци, глупави игри — изръмжа тя. — Не желая да играя по нейните правила, нито пък по твоите.
През стената от дъжд Робин видя да се задава Обой. По дяволите, Габи беше пратила кавалерията.
— Дойдох по свое желание — започна Титанидата и вдигна Робин от калта. — Каквито и човешки норми да се опитваш да спазиш с налудничавите си действия, те ще си останат ненакърнени, защото за теб ще се погрижа аз, а не някоя човешка институция.
„Остави ме, обрасло дървено конче-играчка“, опита се да заповяда Робин, но от схванатите й челюсти излезе само дрезгав грак.