— Ще се погрижа за теб — нежно промълви Обой.
Робин остана спокойна, когато Обой я положи върху спалния й чувал. „Престани да се дърпаш, примири се с положението и изчакай, за да победиш накрая. В момента си безпомощна, но по-късно ще видим.“
Обой се върна с кофа топла вода. Изкъпа Робин, изсуши я, подмятайки я като парцалена кукла и я напъха в избродираната премяна, предназначена за нощница. Робин вероятно тежеше не повече от лист хартия, тъй като Обой я вдигна с една ръка и я мушна в чувала. Зави грижливо врата й.
После запя.
Топла вълна се надигна в гърлото на Робин. Това я ужаси. Да бъде добре увита, изкъпана и облечена… каква страхотна обида за нейното достойнство. Трябваше да натрупа повече гняв, отколкото усещаше. Трябваше да съчини оскърбителните слова, с които да залее това същество веднага щом отново овладее тялото си. Вместо това усещаше само задушаващата буца от отдавна забравени чувства.
Беше немислимо да плаче. Ако веднъж се предаде, може никога да не се освободи от самосъжалението. Това бе най-големият й страх, толкова ужасен, че избягваше да мисли за него. Някога бе плакала, насаме. Но нямаше да го направи в чуждо присъствие.
Все пак, тя в известен смисъл бе сама. Обой го каза. Човешките правила, каноните на Ковън, те не бива да се прилагат тук. Тук всичко е извън правилата и Ковън не й бе повелявал никога да не плаче. Това си е нейна самоналожена дисциплина.
Чу стон и разбра, че е излязъл от нейната уста. От крайчета на очите й се стичаха сълзи. Не можеше да преглътне буцата в гърлото си.
Робин се предаде и с плач заспа в ръцете на Обой.
Крис се облакъти на спалния си чувал в прокълнатия сумрак и потрепера. От часове усещаше, че кризата е неизбежна, но тя все не започваше. Или може би вече беше под нейно влияние? Както бе казал на Габи, самият той не бе наясно има ли пристъп. Но не беше съвсем така. Нямаше да знае, ако кризата беше започнала, а действията му на машина с изпокъсани ремъци и строшена скоростна кутия му се виждаха съвсем нормални, но тогава нямаше да бъде тук и да се поти.
Реши, че е заради светлината и дъжда, ромолящ по покрива на палатката. Светлината беше не на място. Проникваше през брезентовите стени и означаваше, че или е ранна утрин и е време за ставане, или е късен следобед и е рано за лягане. Истинската нощ я нямаше никаква.
А и дъждът. Колко неща дочуваше през шума му. Тихите песни на Титанидите и пращенето на огъня. Някой се приближи до палатката му, постоя, хвърляйки сянка върху стените, и си тръгна. По-късно чу гласове и стъпки на хора, поели нанякъде. Доста по-късно някой се върна.
Но ето че сега се приближаваше някой друг. Толкова голяма сянка не можеше да хвърля дори Магьосницата.
— Чук, чук.
— Влез, Валия.
Носеше със себе си кърпа, промуши главата и торса си, за да задържи краищата на палатката отворени, а с кърпата избърса калта от предните си копита, преди да стъпи върху брезентовия под. Направи същото и със задните, като се извиваше и накланяше назад при вдигането на всеки крак, също като куче, което се чеше зад ухото, без нито за миг да изглежда непохватна.
Пременена бе с лилав дъждобран с размерите на палатка. Докато го сваляше и окачаше на куката до входа, Крис едва сдържаше любопитството си относно целта на визитата.
— Имаш ли нещо против да запаля лампата?
— Пред теб е.
Палатката бе пригодена за габаритите на Титанидите, което означаваше, че Валия можеше да стои изправена в центъра и дори да се завърти. Лампата хвърляше фантастични сенки докато я закачаше на напречната греда, за да приседне със свити крака.
— Няма да остана дълго — започна тя. — Всъщност, може би е грешка, че въобще дойдох. Но все пак, ето ме.
Ако бе имала намерение да го озадачи, не би могла да го направи по-сполучливо. Ръцете й нервно си играеха с торбичката й — една твърде изнервяща гледка за Крис. Палците й хванаха ръба на торбичката и го опънаха като ластик на бански гащета.
— Объркана съм, откакто разбрах, че ти… че ти наистина не помниш стоте рота, които прекарахме заедно след като те намерих да се скиташ под Стълбата на Чироко, след Голямото падане.
— Колко са сто рота?
— Малко повече от четири дни по вашите мерки. Един рот е шейсет и една минути.
— Не е много време. Добре ли се забавлявахме?
Тя го погледна и отново затършува из торбичката си.
— Аз се забавлявах. Ти твърдеше същото. Притеснява ме, че можеш да останеш с впечатлението, че съм те използвала само като талисман за късмет, както ти обясних първия път, щом дойде в съзнание.
Крис сви рамене.
— Дори така да е, това не ме притеснява. И бих се радвал, ако съм ти донесъл късмет.