— Искат аз да го кръстя — обърна се Габи към Робин. — По неизвестна за мен причина съм добила репутацията на човек-който-дава-имена-на-нещата. Казах им, че ще използваме този сал максимум осем дни, но според тях било редно всеки кораб да си има име.
— И според мен е така — откликна Робин.
— Така ли мислиш? Тогава ти го кръсти.
Робин се замисли за момент, после каза:
— „Констанс“ или „Постоянство“. Хубаво ли е, ако един кораб се кръсти на…
— Хубаво е. Много по-добре от първата лодка, с която плавах тук.
В продължение на няколко километра успяваха да тласкат „Постоянство“ напред с дълги пръти. Това бе добре дошло, защото вятърът си беше заминал заедно с дъжда. Всички, освен Чироко, помагаха. Физическият труд доставяше удоволствие на Крис. Знаеше, че ползата от него не можеше да се сравнява с тази от Титанидите, но обичаше да се чувства полезен. Продължи да помага с ентусиазъм, докато прътите престанаха да достигат дъното.
Тогава закачиха четири весла и се превърнаха в роби на галера. Беше дори по-тежко от работата с прътите. След два часа на веслата Робин бе връхлетяна от силен пристъп и се наложи да я отнесат в кабината.
През една от почивките Крис намина край навеса и откри, че Чироко е напуснала поста си, вероятно за да поспи. Изпъна гръб и почувства протеста на мускулите си.
Дори не бе сънувал нещо подобно върху нощното небе на Рея.
В Хиперион, при ясен ден, небето бе равномерно жълтеникаво, мъгливо и неизмеримо високо. Само ако се проследеше извивката на централния вертикален кабел до мястото, където, като едва забележима нишка гиганнтската жица преминаваше през прозореца над Хиперион, можеше да се добие донякъде реална представа къде се намира небесната твърд. Дори и тогава трябваше да се има предвид, че кабелът има диаметър пет километра, а не е тънка нишка, в каквато го превръщаха ефектът на перспективата и боязливото предубеждение на окото.
Рея беше различна. Първо, Крис се намираше по-близо до централния вертикален кабел на Рея, отколкото се бе доближавал до огромната колона на Хиперион. Черната сянка, надигаща се от морето, бързо се смаляваше и продължаваше да се издига нагоре, нагоре, докато не изчезне напълно. От двете й страни бяха разположени северният и южният вертикални кабели, неправилно наричани така, защото и двата се издигаха под ъгъл към центъра, макар и не толкова голям като на жиците отзад, в посока запад. Кабелите се губеха в мрака, защото над Рея нямаше прозорец. Тези земи тънеха в сянката на огромната уста с форма на тромпет, известна като Спицата на Рея.
Ако не познаваше размера и формата й от снимките, Крис никога не би успял да си представи истинските й мащаби. Това, което виждаше високо над главата си, бе тъмен, широк овал. В действителност овалът се намираше на повече от триста километра над морето. Около краищата на това гърло имаше бленда, която се затваряше подобно на ириса на окото и така изолираше пространството над нея от пръстена. Сега блендата бе широко отворена и Крис успя да надникне в тъмния, сплеснат странично цилиндър, чийто горен край се намираше триста километра по-високо, където още една клапа отваряше достъпа до главината. Не можеше да види толкова надалеч през мрака, но това, което зърна, приличаше на дуло на оръдие, годно да изстрелва астероиди вместо гюллета. Целеше се право в него, но заплахата бе тъй величествена, че не можеше да се възприеме сериозно.
Знаеше, че между долната клапа и Прозореца на Хиперион — вертикално разстояние от около сто километра — спицата се разширява като камбана, докато не се слее с относително тънката арка на покрива, който се простира над дневните зони от двете страни на Рея. Въпреки всички усилия, не успя да види това разширение, нищо че от Хиперион то се забелязваше. Сметна го за поредна измама на перспективата.
Някъде високо в спицата проблясваха светлини. Вероятно прозорците, за които бе чел. От това разстояние те се смаляваха подобно на светлините на писта под туловището на приземяващ се самолет.
Постепенно започна да различава една по-близка светлина, вляво от него и над главата му, както си лежеше на палубата. Седна, извърна се и видя, че под повърхността на Нокс извира перленосиньо луминесцентно сияние. Първо го помисли за рояк морски насекоми от онези, за които разказваше Чироко.
— Това е подводница — чу глас отдясно. Стресна се. Чироко се беше приближила съвсем тихо. — Изпратих съобщения преди няколко часа, с надеждата да привикам поне една. Но тази май ще бъде прекалено заета, за да ни тегли. — Тя посочи на запад и Крис забеляза огромно тъмно петно в нощното небе. Не бе необходимо да му обяснява, че това е цепелин, при това огромен.