— Почакай, Валия. Почакай. — Тя се спря и го погледна с големите си невинни очи. — Не мисля, че съм готов за това. Имам предвид… Не зная какво да кажа. Просто не смятам, че ще мога. Не сега.
Тя продължаваше да търси погледа му. Чудеше се дали не търси следи от лудостта му, решила че, той говори за собствените си страхове. После внезапно притисна дланта му между своите, кимна и се изправи.
— Ще ми кажеш, когато си готов, нали? — попита и бързо си тръгна.
Почувства се зле. Помъчи се да анализира причините за отказа си, но без успех. Валия му напомняше за нещо, което е сторил, докато не е бил с всичкия си. В такива моменти той биваше или доста по-смел, или безкрайно свенлив. Изглежда тогава го е връхлетял пристъп на смелост, защото колкото и да се опитваше, все не успяваше да получи задоволителен отговор на един въпрос: какво правят човек и Титанида? И още един въпрос: дали му бе необходима застраховка „живот“, преди да опита?
Валия беше огромна. И го плашеше до смърт.
Сигурно бяха изминали петнайсет минути, когато Габи заобиколи кабината и дойде при него на носа. Щеше му се да остане насаме с мислите си, но закътаното му местенце изглежда се бе превърнало в площад за манифестации.
Новодошлата се облегна на перилата, свирукайки, и го побутна с лакът.
— Нещо си тъжен, приятелче.
Той сви рамене и каза:
— Това бяха необикновени осем часа. Мислиш ли, че има нещо във въздуха?
— Какво например?
— Не зная. Всички са влюбени. Ето там небето се люби с морската шир. А на брега аз самият постъпих глупаво с Робин.
Габи подсвирна.
— Горкото момче.
— Да-а. А само преди минути Валия жадуваше да разбере дали моето побъркано променено „аз“ ме е оставило да чукам камъни, както те му викат. — Той въздъхна. — Сигурно има нещо във въздуха.
— Е, знаеш онази приказка. Тя върти Земята. Любовта, де. А Гея се върти доста по-бързо от Земята.
Крис я погледна подозрително.
— Нали ти не искаш нищо…
Тя вдигна ръце и поклати глава.
— Не и аз, приятелю. Няма да те безпокоя.При мен се случва от дъжд на вятър, и то с девойки. А освен това не съм по краткотрайните увлечения. Исках всичките ми връзки да продължат. Всичките седемнадесет, които съм имала. — Тя направи гримаса.
— Мислех, че гледаш на тези неща по различен начин — осмели се да каже Крис. — След като си толкова стара.
— Така смяташ, нали? Но не е истина. Винаги боли. Искам нещо да продължи безкрайно, а никога не се получава. И грешката е моя. Винаги накрая ги сравнявам с Чироко, а те никога не съвпадат с мярката. — Габи нервно се окашля. — Е, слушай сега. Не искам да ти се бъркам. Не се домъкнах тук, за да вра нос в твоите работи. Но не бива да се страхуваш от Валия. Не и емоционално, ако това те притеснява. Тя няма да те ревнува, нито ще е те обсебва, нито ще очаква историята да трае вечно. Титанидите не притежават чувство за изключителност.
— Валия ли те помоли да ми кажеш това?
— Ще се разгневи, ако разбере. Титанидите сами се справят с делата си и не искат никой да им се меси. Говори ти само Габи-която-знае-всичко и се меси навсякъде. Ще ти кажа още нещо и повече няма да се бъркам. Ако твоите опасения са от морално естество и се боиш да не те обвинят в содомия — опомни се, приятелче. Не знаеш ли? Дори католическата църква го признава. И Папата е съгласен, че Титанидите имат душа, макар да са езичници.
— А ако моите притеснения са от физическо естество?
Габи весело се засмя и го потупа по бузата.
— О-о, момче, нямаш ли още някоя приятна изненада?
22. Окото на идола
Подводницата нямаше желание да прекъсва блаженството си след съвкуплението, за да влачи сала до Минерва. Застанала на носа, Чироко крещеше нещо на език, съставен сякаш от най-противните звуци на магарешката кашлица, но светлината от огромното създание ставаше все по-бледа и се стопяваше в бездната. Оказа се, че цепелинът, който за кратко също би могъл да им бъде от помощ, имал някаква работа на запад. Цепелините бяха готови винаги да пренесат някого безвъзмездно, но само ако посоката съвпадаше с тяхната.
Вече нямаше значение. Часове по-късно отново подухна западният бриз и скоро се озоваха при основата на централния вертикален кабел в Рея.
Когато се доближиха, Робин се зае да го изучава с любопитство. Чироко не преувеличаваше. Минерва не беше истински остров — приличаше повече на подводен риф, формиран в продължение на хилядолетия от малки ракообразни, псевдомиди, коралоподобни и други гея-еквиваленти на мекотели и ракообразни. Проблемът бе в ниското ниво на водата — всъщност то спадаше постепенно от милиони години, поради изопването на кабела и бавното разширяване на Гея с възрастта. Това допълваше редуващите се отливи със седемнайсетдневен къс и трийсетгодишен дълъг цикъл. Точно сега имаше минимум, ето защо фундаментът на „острова“ се издигаше около кабела на петдесет метра над водата. Дебелината на този риф бе различна. На места стърчеше на повече от сто метра, а другаде масата от черупки и пясък бе разтрошена от ударите на вълните или смазана от собствената си тежест и там се извисяваше само кабелът, покрит с някаква кора. На два километра нагоре бе облепен с черупките на организми, живели през земния плиоцен.