— Точно така. Но вие не знаете, че на Гея има безброй подобни местенца. Сигурна съм, че ви е натъпкала с истории за сто и един дракона и скъпоценности колкото лайно от цепелин. Въпросът е, че тук от цели петдесет години са прихождали пилигрими, като всички до един са търсели каква глупост да извършат. Мнозина са измрели при тези опити, но проблемът с хората е, че продължат ли да идват, вероятно ще се справят почти с всичко. Драконите са най-зле. Броят се на пръсти, а хората са безчет. Гея може да пръкне дракон когато си поиска, но тя вече умира. Остарява и не смогва да се справя с всичко. Нещата се рушат и дълго остават в плачевно състояние, ако въобще бъдат поправени. Съмнявам се да са останали над дузина дракони или ной-много двайсет неоплячкосани монумента.
— Обектите за завоюване определено недостигат — каза Валия и не можа да разбере, защо Робин се смя толкова силно.
На връщане Крис изглеждаше сломен. Робин знаеше за мечтите му да стори нещо, с което да се прочуе. В края на краищата, беше мъж и бе израснал със „стръвните“ игри на войници. На Робин не би й пукало, дори да не останеше нито един дракон.
Вторият инцидент обаче бе по-интересен. След втората почивка Габи, която по време на първата не спа, още сънена излезе от палатката си и откри в пясъка пред входа й огромни следи. Тя извика Титанидите, които препуснаха в галоп от сала. Когато пристигнаха, Крис и Робин също бяха будни.
— Къде, по дяволите, бяхте? — поинтересува се Габи, като сочеше еднометровите отпечатъци.
— Бях долу, при „Постоянство“ — отвърна Кларинет. — Обой откри, че вълните са повредили единия край, и аз…
— А какво ще кажете за това? Вие трябваше да…
— Почакай малко — благо отвърна Кларинет. — Нали сама ми каза, че тук няма защо да се притесняваме. Нито по суша, нито…
— Добре, добре, съжалявам. Нека не се караме. — Робин не беше учудена, че Габи толкова бързо се успокои. Титанидите се гневят толкова рядко, че в техния гняв има нещо отрезвяващо. — Я да погледнем следите по-отблизо.
Подробно изследваха една стъпка и проследиха следите, за да разберат откъде е дошло и къде е отишло съществото. Резултатите бяха обезпокояващи. Следите се появяваха в единия край на скалата, насочваха се право към лагера, зобикаляха в кръг палатката на Габи, за да изчезнат пак във водата.
— Според теб какво е? — запита Валия коленичилата Габи, която изучаваше следата на светлината на газеника.
— И аз бих искала да зная, по дяволите. Прилича на птичи крак. Птици с такива размери има на Феба, но те не умеят нито да плуват, нито да летят, пък и какво биха търсили тук? Изглежда Гея пак е пръкнала нещо ново. Дявол да ме вземе, ако не мяза на гигантско пиле.
— Не мисля, че бих искала да го срещна — каза Робин.
— Аз също — изправи се Габи, все още намръщена. — Не докосвайте следата. Роки трябва да я види, щом се върне. Може би тя знае нещо.
Чироко се върна след осем рота. Уморена, гладна и още по-потайна от преди. Робин забеляза, че сега е по-склонна да се усмихва. Каквото и да се беше случило, то бе надминало очакванията й.
Робин искаше да попита нещо, но на ум й идваха дамо банални въпроси от рода на: „Как мина?“ или „Какво прави там?“ Предупредена бе от Габи да стои настрана. Поне за момента нямаше да се меси.
— Май си права, Габи — каза Чироко, когато поеха към лагера. — Сигурна съм, че не исках…
— По-късно, Роки. Сега има нещо, което трябва да видиш.
И я заведе до мистериозната следа, вече не толкова ясна, като в началото, но все още различима. Чироко коленичи на светлината на газеника и огледа една по една дълбоките резки. Изглеждаше раздразнена от самата мисъл за съществото.
— Хвана ме на тясно — промълви тя накрая. — Такова чудо виждам за пръв път, а съм обикаляла доста проклетото колело. — Чироко изпя нещо на Титанидите. Робин се взря в Обой, която се намръщи.
— В свободен превод тя каза: „Гея харесва шегите точно толкова, колкото и следващото божество.“ Това, разбира се, е азбучна истина.
— Гигантско пиле? — недоумяващо каза Чироко.
Робин не издържаше повече.
— Извинете ме, не съм добре — каза тя и отпраши в тъмното. Щом достигна брега, заслиза към водата по една издатина, подобна на тази, до която бяха акостирали. Когато реши, че достатъчно се е отдалечила от останалите, избухна в смях. Мъчеше се да не вдига шум, но не спря да се смее докато не я заболя челюстта и по бузите й не потекоха сълзи. Не мислеше, че е способна да се смее по-силно, докато не чу вика на Габи.
— Хей, Роки, ела тук! Намерихме перо!