Смятаха да отричат фактите. В някои случаи щеше да е лесно. Например, от страна на Магьосницата би било проява на неуважение да подмине Крий. Ако Гея поиска да разбере защо Магьосницата е посетила някой враг като Япет, Магьосницата щеше да каже, че просто се съобразява със сегашното положение на нещата по пръстена, което е част от работата й. Ако Гея попита, защо не е била уведомена за този пикник, Чироко щеше да протестира съвсем искрено, че Гея никога не е искала да й се докладва за всяка дреболия.
Но би било трудно да се обясни визитата при Рея. Горката объркана и безотговорна Рея би могла да стане най-опасният регионален мозък при открита конфронтация с Гея. Пътуването из земите й не криеше опасности. Тя прекарваше толкова време в самоанализ, че рядко забелязваше какво се случва на повърхността й. По тази причина земите на Рея лека-полека отиваха по дяволите. Но не се знаеше как ще реагира, ако някой слезе долу да разговарят. Габи се помъчи да убеди Чироко да елиминира Рея, и то не само поради тази опасност. Нямаше да е лесно да обяснят на Гея защо магьосницата е рискувала да предприеме подобно пътешествие.
Мистериозното същество, посетило лагера, притесни Габи. Първо го помисли за едно от оръдията на Гея, онзи неприятен дребосък, който посреща новите пилигрими в главината. Сега вече се съмняваше. По-скоро бе от съществата, създадени от Гея за забавление. Тя прекарваше все повече и повече време в измисляне на биологични шегички, които да пуска по пръстена. Като бръмчащите бомби, например. Голяма гадория.
От разказа на магьосницата за аудиенцията лъхаше умерен оптимизъм.
— Внимателно, доколкото успях, подсилих нейното „его“. Исках да й внуша, че безкрайно превъзхожда Гея, така че дори да не благоволи да отговори на следващото й повикване. Ако не й отговори, не би могла да изпорти, че съм ходила при нея.
— Не си я молила да не казва, надявам се.
— Имаш ми поне малко доверие, нали? Мисля, че я разбирам не по зле от всеки друг. Не, доколкото е възможно, говорих съвсем открито и по правилата, като имаш предвид многобройните ми изгаряния втора степен след последнатани среща. Във всеки случай сложи голям черен кръст до нейното име, ако не си го сторила вече.
— Шегуваш ли се? Та аз дори не съм я включила в списъка.
Чироко притвори очи. Потърка челото си.
— Следващият е Крий — и още един кръст. Според мен нямаме шансове, Габи.
— Никога не съм твърдяла обратното. Но поне трябва да опитаме.
Вятърът ги понесе край низ малки острови, разпръснати из централната част на Нокс, и замря. Почти цял ден го чакаха да задуха отново, но уви. Ето защо Габи нареди всички, включително Чироко, да се заловят за веслата.
Клапата започна да се отваря след около двайсет рота. Противно на очакванията, от бързоразширяващата се дупка над главите им не се изсипа порой. Клапата приличаше на гъба — попиваше водата от топенето, която се изцеждаше постепенно при отварянето й, за да рукне под формата на милиони потоци и да се разпръсне на капки. После процесът се усложняваше — при неумолимото си движение надолу студената вода и хладният въздух се сблъскваха с масите горещ въздух под тях. Тъй като пътешествениците се намираха макар и малко, но на изток от клапата, най-лошото от надигащата се буря и дъждовния потоп се насочваше встрани от тях, също както бе летяла Робин при Голямото падане: на запад, по посока на Хиперион.Не се знаеше кога ветровете ще станат опасни.
Съдбата на натрупаните върху клапата отломки можеше да се определи чрез прости физически уравнения. При падането във водата те щяха да предизвикат огромна вълна. Някои от „парчетата“ бяха цели дървета, по-големи от секвоя. Габи знаеше, че те няма да са проблем, тъй като относително слабо се влияят от триенето с атмосферата и летят в посока запад.
Заловиха се усърдно да гребат и не спряха дори след появата на дългоочаквания бриз. Щормът се стовари малко по-късно. Вихърът, достигна повърхността на морето и издигна облак с формата на обърната гъба.
Връхлитаха ги вълни и отделни пориви, които издуваха до скъсване жилавата материя на платното. Габи виждаше приближаващия порой и чуваше нарастващото бучене. Във вълните се ударяше вертикална водна стена — нещо, което баща й преди много години беше нарекъл „удушвачът на жаби“.
Вятърът не беше толкова страшен, колкото бе очаквала, но знаеше, че би могъл да се усили. Оставаше им още километър до сушата. Тези, които не гребяха, започнаха да ръкат във водата с прътовете. Когато намериха дъното, Титанидите оставиха веслата и забутаха сала към брега. Изтеглянето му на плажа щеше да бъде трудно заради ддвуметровите вълни, но пък нямаше скали и рифове, от които да се страхуват. Скоро Кларинет скочи във водата с въже в ръка и заплува към брега, за да изтегли сала.