— Опасни ли са? — запита Робин.
— Ужасно. Добре поне, че са малобройни. Първо мислех, че ще им е трудно да нападат някого, но уви! Носят се с около петстотин километра в час. Дори при включен двигател могат да те връхлетят на практика преди да ги усетиш. Както и да се реят с изгасен двигател, да те убият и да запалят преди скоростта им да спадне под критичната. Ако видите бръмчаща бомба, шмугнете се в някой ров. Не се връщат пак, освен ако местността не е равна като тепсия. Спасени сте и зад скала, а ако се проснете на земята, рискът нараства. Имат шип на носа — просто те набучват и отлитат да изкльопат мършата някъде другаде.
— Колко приятно.
— Нали?
— С какво се хранят? — запита Крис.
— С всичко, което могат да вдигнат.
— Добре, но какво по-точно? Може би ако вдигнат нещо с човешки размери, скоростта им ще падне под критичната.
— Оказва се, че чудесно се справят с хората. Мишената е удобна и те обикновено избират за плячка индивиди с тегло между четирийсет и шейсет килограма.
— Хей, благодаря — изръмжа Робин. — Та това съм аз.
— Аз също, миличко. Но само си помислете колко е добре този дебел приятел. — Тя се усмихна на Крис, който обаче съвсем не се чувстваше толкова добре. — В действителност, те атакуват всеки напълно развит човешки индивид, ако им се отвори възможност, и винаги успяват. Досега са видели сметката на седмина човеци. Пробват се и с Титаниди, но това е по-скоро самозалъгване. Зная за около десет подобни случая, но на два пъти бръмчащата бомба се била сгромолясала и изгоряла при опит да се издигне с Титанида. Не мога да ги жаля. Потръпвам, когато чуя че се приближава някое от тези животни, защото ужасно ги мразя. Намразих ги още преди да отвлекат един от моите приятели. Ако открия къде зареждат, ще им устроя фантастичен фойерверк. Те са гадни, ужасни хищници. Не нападат цепелините, но им доставя удоволствие да летят наоколо, докато горките гиганти се побъркат от страх, и то с основание. Един цепелин се запали при случайно изтичане на газ, а останалите все още помнят това нещастие. Статистически погледнато има редица други неща, които са далеч по-опасни. Бомбите са непредсказуеми — като акулите. Ако ви нарочат, спукана ви е работата, но шансовете да се сблъскате с тях са нищожни.
Крис хареса Крий. Може би поради факта, че току-що се бяха измъкнали от мрака на Рея — но в някои отношения той наистина бе по-приятен от Хиперион. На запад се простираха Немезийските планини, които закриваха от погледа замръзналото море на Океан.
След като изви на изток в южната част на Крий, Офион навлезе в дядото на всички лесове. Габи обясни, че всъщност тази джунгла не е толкова гъста, колкото някои гори в западната част на Хиперион, но на Крис му хареса. Дървета, подобни на земните, преплитаха клони с чуждоземни шипове, пера, кристали, нанизи от перли, сфери и дантелени воали. Свеждаха се над водата в борба за светлина и пространство и въпреки че реката бе доста широка, понякога преплитаха клони над нея.
Направиха лагер в джунглата, но всички бяха нащрек. Имаше същества, които можеха и вероятно щяха да нападнат хората и Титанидите. Без да й мигне окото, Робин застреля едно страшилище с размерите на бик, което дойде да души около палатката, но се оказа, че то било безопасно. Похапнаха от месото му на закуска. Пет минути след като изхвърлиха останалото в реката, тя закипя от змиорки, които се нахвърлиха върху трупа. Чироко, която твърдеше, че водите тук били безопасни, обясни, че това са мършояди. Крис реши да не се къпе.
Така Робин за пръв път се възползва от оръжието си. Чироко я помоли да го види, смаяна, че едно миньонче борави с автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър. Робин обясни, че използва ракетни патрони със слаб откат — нещо особено практично при ниската гравитация на Гея, където след изстрел с Колт от този калибър би се катурнал дори тежкоатлет. Беше се запасила с два типа муниции в два стандартни седемпатронни пълнителя: обикновени и запалителни куршуми.