Офион течеше, както следваше да се очаква, на изток, през центъра на източната част на Феба, в стокилометрово дефиле, известно като Каньона на хаоса. Но както личеше от името му, самата Гея не бе съвсем наясно с геологията. Каньонът се намираше там, защото такова бе желанието на богинята. Нейните три милиона години не бяха достатъчни, за да успее водата да проникне толкова надълбоко. Независимо от това, каньонът бе сполучлива имитация, нищо че имаше по-тясно родство с утаечните формирования на Титониус Лакус на Марс, отколкото с хидроложки образувания Гранд Каньон в Аризона. Никой не бе наясно защо Гея бе избрала да имитира подобен геологически феномен.
Ако следваше течението на реката, Робин можеше да се окаже на върха на каньона и да погледне надолу, там, където вече е била. И тук, както и на Рея, вината бе на речните помпи. Те създаваха два трудни прехода, където се налагаше да пренасят лодките по суша. Там Робин бе усъвършенствала своите катерачески дарби. Бръмчащите бомби правеха магистралата прекалено опасна, тъй като на север пътят минаваше през равнина, прекалено открита и удобна за атака. Пътешествениците бяха благодарни на предпазващите ги отвесните скали, дори когато трябваше да ги катерят.
След три хекторота успяха да се измъкнат от каньона. Това бе най-бавният преход досега. Вече не намираха пресни плодове — най-апетитната част от менюто им. Заместиха ги със суха храна от запасите. Изненадите предстояха тепърва. Откриха плато, пренаселено с люспести десетокраки животинки. Титанидите убиха над стотина и прекараха три дни в опушването и консервирането им с отвари от листа и корени.
Робин никога не се беше чувствала по-силна. За своя изненада откри, че суровият живот й се отразява добре. Бързо се събуждаше, ядеше много и спеше добре в края на деня. Ако не беше смъртта на Псалтерий, сигурно щеше да е щастлива. Не се беше чувствала така от памтивека.
Странна и объркваща гледка бе Офион, който спираше на границата на деня, но бе точно така. В източния край водите му се събираха в малко кафеникаво езеро, известно като Траяна, но не изтичаха от другата му страна. Досега реката представляваше неизменен елемент от пътешествието им — бяха я напускали само за да преминат през помпите. Дори Нокс и Морето на здрача можеха да се приемат за уширения на самата река. Робин го възприе като лоша поличба.
Но предзнаменованието бе нищо пред разкрилата се пред тях картина, когато оредялата им флотилия наближи брега на Траяна. Това беше гробище. Скелетите на милиарди същества задръстваха белия пясък на плажа, образуваха големи застинали вълни и дюни, трупаха се в нестабилни гробници. На брега се озоваха в сянката на една-единствена осемметрова кост, а под краката им хрускаха ребрата на същества, по-дребни от мишки.
Същински Апокалипсис. Робин, която не се смяташе за суеверна, не успя да се отърве от лошите предчувствия. Рядко забелязваше бледата дневна светлина на Гея. Всички говореха за „вечния следобед“, който преобладаваше на колелото — Робин често си го бе представяла като сутрин. Но не и тук. Бреговете на Траяна бяха застинали в мига преди края на Времето. Натрупаните кости приличаха на некрополен хоризонт на смъртта, очертан в кафявата пустиня на Тетида.
Припомни си думите на Габи, която оприличаваше Офион на клоака. Точно така изглеждаше от Траяна. Всичката смърт от огромното колело се бе събрала да потърси покой по бреговете на езерото. Робин отвори уста да каже нещо на Габи, но се спря точно навреме. Вероятно и Псалтерий щеше да свърши тук.
— Зле ли се чувстваш, Робин?
Вдигна очи и видя пред себе си Магьосницата. Тръсна глава, за да се освободи от обзелата я меланхолия. Не й помогна много. Чироко я прегърна и я поведе надолу по брега. Само преди седмици Робин би отхвърлила жеста, но сега бе доволна. Финият като пудра пясък приятно топлеше пръстите на нозете й.
— Не се оставяй да те обезсърчи — каза й Чироко. — Не е това, на което прилича.
— Не съм сигурна, че зная на какво прилича.
— Това не е сметището на Гея. Това е гробище. Но не е краят на Офион. Реката тече под земята и излиза в другия край на Тетида. Костите тук ги носят мършоядите, които са дълги около половин метър. Едните обитават пясъка, а другите — езерото. Сложна история, но същността й се свежда до факта, че двата вида не могат да живеят един без друг. Те се срещат тук, на брега, за да обменят подаръци, да се чифтосват и хвърлят хайвера си. Нещо обичайно за Гея.