Мика се поколеба за миг, а след това се обърна към Клеър. Адам направи крачка назад, знаейки от опит, че земната магия работи най — добре с малко повече пространство. Мика затвори очи сякаш събираше силата си за момент. Той се бе подготвил с предварително магически подсилено заклинание. Всичко, което трябваше да направи сега бе да го изрече.
Силата успокояващо мина през стаята, като змия. Опияняващият аромат, в който се бе превърнала магията на Мика, се промъкна в ноздрите и през зъбите на Адам. Не беше неприятна, не съвсем. Усещането беше като това да бъде в градина и да засажда зелени неща… не, че Адам често бе попадал в градина, за да засажда зелени неща.
Клеър се размърда в креслото, завъртя главата си и започна да хленчи. Болеше ли я вече? Стомахът му се сви и се застави да не направи нито една крачка към нея.
Мика промърмори под нос, поредица от думи, които бяха неразбираеми за ушите на Адам. Всички земни магьосници имаха нещо наподобяващо техен собствен език на заклинания, които използваха, като обект на енергия за заклинанията си. Магията пламна по кожата на Адам, по — силно сега, увеличавайки се още повече.
Дори той можеше да усети слабото дърпане на тънката нишка от собствената му магия. Това го уплаши малко, но не направи крачка назад. Доверяваше се на Мика да не извлече магията на всички в стаята.
На креслото Клеър тръсна главата си, гърчейки се призова Адам, което го накара да бъде още по — напрегнат от чувство на безпомощност. Без съмнение, тя също чувстваше дърпането на нейната магия. Дори и несъзнателно, я тревожеше.
Внезапно тялото й се преви, гръбнакът се изви под формата на дъга, а после изплака в агония. Този път не можа да се въздържи и направи две стъпки напред. Мика го погледна със смразяващ поглед, който ясно изразяваше, отдръпни се. Адам спря близо до Клеър с ръце стиснати в юмруци отстрани на тялото му.
— Процесът започва — каза Мика. — Малко по малко, заклинанието започва да източва магията от тялото й.
— Това е само началото?
Мика кимна.
— Създадох мощен магнит за нейната сила. Магията й не може да устои да бъде привлечена към него. Теоретично, магията й ще се отдръпне от седалището си към магнита и елиума няма да има избор, освен да дойде заедно с нея.
— Теоретично?
— Не е като това да е било правено преди, Адам. Не мога да намеря нищо документирано за магьосник, който е искал да се отърве магията си.
Клеър изпищя.
Адам направи една крачка към нея, но спря и се завъртя в обратната посока. Той вдигна ръцете си и ги стисна в косата си, все едно щеше да я извади с корените.
— И аз мога да почувствам магнита, издърпващ магията ми от седалището й.
— Няма да вземе нашата магия, Адам. Създадено е специално за Клеър.
— Знам това — изкрещя към Мика. — Казвам само, че тя чувства това, което и аз, но милион пъти по — зле. Това заклинание е просто… ще вземе силите от седалището й до корен.
— Повече или по — малко.
— Майната му, Мика. Това не е операция, а осакатяване.
Клеър изплака отново и Мика се обърна към нея, като отново мърмореше нещо под носа си.
Адам отиде до стената и се облегна на нея, като скръсти ръце върху гърдите си. Трябваше да направи нещо или щеше да си върне думите назад и да прекъсне това мъчение под предлог, че е решение.
Мърморенето на Мика се усили и стана по — диво. Клеър се мяташе на креслото и извика отново. Отново и отново тя викаше Адам, докато той не можеше повече да издържа. Огън пламна от силните емоции и от чувството на безсилие гъделичкаше дланта му и скачаше от пръст на пръст, преминавайки по ръцете и гърдите му. Адам се спусна през стаята към Мика, но той вдигна ръка, за да го възпре.
— Спри. Готов съм. Свърши се. — каза Мика, като лицето му беше много бледо.
Клеър стенеше и се извиваше напред и назад в креслото. Адам мина покрай Мика и придърпа Клеър в прегръдка. Тя се сгуши в него, сякаш бе направена специално да пасне към неговото тяло и положи глава на рамото му. Лицето й беше мъртвешки бледо, а на клепачите й тежаха сенки. Дишането й стана забавено и беше студена. Беше по същия начин и миналия път.
— Не проработи — каза Мика с мрачно лице. — Привличането между силата й и магнита, не бе достатъчно голямо.
— Елиума е все още в нея?
— Както и магията й.
Адам погледна надолу към жената в ръцете си и която бе обикнал толкова много. Защо това прозвуча, като смъртна присъда?