Това означаваше, че не бяха по — близо до разрешаването на проблема, отколкото бяха тази сутрин.
Означаваше, че демоните идват.
Означаваше, че този път със сигурност ще я убият.
30
Елиумът все още пулсираше монотонно в нея.
Домове, тя почти свикваше с чувството да бъде там, в средата на гърдите й.
Клеър се обърна към прозореца в спалнята на Адам и придърпа хвърленото одеяло по-плътно около себе си. Отне й по-голямата част от деня да се възстанови от заклинанието. Въпреки това, седалището на магията й я болеше от изпитанието. Тя беше в безсъзнание, но все същите кошмари от инцидента изпълваха мозъка й, онези, които все още можеше да си спомни. Ужасното издърпване на силата й, изтръгвайки я през плътта, кръвта и костта. Сякаш чифт огромни клещи бяха сграбчили сърцето й и се опитваха да го издърпат на открито през живата тъкан.
Разбира се, не бе проработило. Част от нея беше облекчена, когато се беше събудила с усещането на нейната магия, все още пулсираща вътре в нея. Тя се страхуваше от ледената празнина, която несъмнено би я срещнала, ако заклинанието бе проработило. Суха и безвкусна като тънка препечена филийка. Някога беше чула Томас да описва не-магьосниците по този начин.
Другата част от нея беше напълно и изцяло смачкана. Това беше тяхната последна и най-голяма надежда и тя се бе провалила.
Сега със сигурност беше обречена на смърт. Нямаше направени в последния момент усилия, нито друго, което да се пробва. Съдбата й беше решена.
Адам седеше на стола зад нея. Чу го да се изправя и да я приближава. Ръката му се отпусна на рамото й, топла, здрава и силна… точно като него. Тя затвори очи.
Най-накрая бе намерила някой, който да я обича. Някой, на когото може да отвърне с любов. Някой, в когото да вложи чувствата си, на когото да вярва. Но съдбата нямаше да й позволи да го задържи. Може би щеше да е по-лесно за тях, ако двамата бяха приключеха нещата веднага. Атрика идваха за нея. Нямаше изход.
Дъхът му размърда косата й.
— Добре ли си? Изглеждаш дълбоко замислена.
Тя поклати глава.
— Не, не съм добре. — Клеър се засмя кратко. — До известна степен нямам избор. — Наведе глава. — Съжалявам.
Той я обърна с лице към себе си.
— Съжаляваш? За какво?
— Надявах се, че можем да останем заедно. Но… — Пое си дъх. — Мисля, че това трябва да приключи, Адам. Веднага. Трябва да отида в моята стая тук, в Сборището, и ние трябва…
— Клеър, млъкни. — Наведе се и я целуна. Устните му се плъзнаха по нейните, нежно и властно, съвсем свойски. Целува я цели две минути, ръката му обгърна тила й и устните му нежно се плъзнаха по нейните, от време на време разделяйки ги, за да може езикът му да се докосне леко до нейния.
Дори в моменти като този, той можеше да накара коленете й да омекнат само с една целувка.
Долепи чело до нейното.
— Не ми харесва тези думи да излизат от сладките ти устни и не искам да ги чувам никога повече. Ще останем заедно, каквото и да се изпречи на пътя ни. Ще го посрещнем очи в очи и рамо до рамо. Нали?
Тя въздъхна и отпусна глава на гърдите му.
— Нещата изглеждат толкова мрачно, Адам. Излъжи ме и ми кажи, че всичко ще бъде наред.
Той целуна главата й и потърка ръката й.
— Всичко ще бъде наред. Не лъжа, Клеър.
Тя въздъхна.
— Изморена си, но това все още не е свършило. Тук на Земята имаме една поговорка. Не е свършило, докато дебелата дама не пропее.
Тя вдигна глава.
— Дебелата дама? Коя е тя?
Адам се усмихна.
— Отнася се за последната жена, която пее в операта. Стереотипно, всички оперни певици трябва да са дебели.
— Опера. Винаги съм искала да гледам някоя. Майка ми говореше за двете — опера и балет.
Той прибра косата зад ухото й.
— Слушай какво. Ако двамата минем през това невредими, ще се жертвам и ще те заведа и на двете. — Направи пауза. — Но само ако дойдеш на игра на Мечките с мен.
Тя сбърчи нос.
— Мечките?
— Футбол.
— О, да. — Тя се усмихна и целуна устните му. — Тогава това е за бъдещите жертви.
— Може да бъдат потресаващи, чести и да се случат скоро. — Наведе глава и я целуна отново.
Тя отново въздъхна срещу устните му и му позволи да я бутне назад към леглото. Засмя се.