— Клеър… — Томас въздъхна облекчено, когато тя пристъпи в библиотеката. — Ти си добре. — Джак стоеше с Мика в далечния край на стаята, детето им се притискаше в него.
Тя вдигна поглед и огледа щетите по красивите полици за книги на Томас.
— Домове, толкова съжалявам, Томас.
Изабел се приближи и я хвана за ръката.
— Не го мисли. Това е просто сграда: бяха просто книги. Ти си добре и това е важното. — Гласът й се провлачи, когато Ру и Адам влязоха в стаята, погледът й се спря на Ру. Лицето на Изабел стана безизразно и омраза пламна в очите й.
— Той няма да те нарани — рече Клеър. — И ми даде клетва, че ще извади елиума и ще ме освободи. Уловката е, че трябва да се върна с него на Юдай, за да може да го направи. Помислих си, че може би Мика ще иска да дойде.
— Аз също отивам — каза Адам.
— Не искам никой от вас да ходи — твърдо заяви Томас. — Забравихте ли какво ми се случи, когато се озовах там?
Ру вдигна ръка.
— Мир, магьоснико. Няма да позволя никой от хората ти да пострада. Вече знам повече за твоите… магьосници. — Думата беше чужда за него. Аемон си бяха аемон за Ру, поне досега. — Вещерите, с които се биете, са като Атрика, но ти и хората ти сте близки до Итрай. Нещо повече, вярвам, че носите кръвта ни. Мисля, че ще бъде разумно да се съюзим с вас.
Томас започна да се изнервя, ръцете му се свиха в юмруци.
— Не виждам как това може да стане възможно. Във всеки случай какъв е смисълът? Не виждам никаква причина, поради която бихме имали нужда от съюз.
Ру сви рамене.
— Магьосниците от твоето Сборище носят дааеманските гените на Итрай. Ако това е вярно, подозирам, че твоите вещери носят гените на Атрика. Мисля, че в бъдеще целите ни може и да са еднакви.
Томас само се взираше в Ру, сякаш можеше да подпали демона само с враждебния си поглед. Отговорът му ясно си личеше в очите и изражението му. Това накара дори Клеър да поиска да се отдръпне.
Изабел пристъпи напред, малко пред съпруга си, в отбранителен жест. Клеър разбираше как се почувства Изабел, но Томас едва ли се нуждаеше от нечия защита.
— Не искаме съюз с теб или хората ти по никаква причина, изобщо.
— Надявам се, че никога да не съжалявате за тези думи — отговори Ру.
Мика влезе в стаята зад демона.
— Чух, че имам шанс да посетя Юдай. — Той вероятно беше повикан от Мира. Въздушната магия можеше да бъде удобна в такива случаи. Гласът му притежаваше явна нотка на вълнение.
Томас се извърна.
— Не трябва да ходиш, ако не искаш — каза Изабел.
Мика само я изгледа.
— Имаш ли представа какво бих рискувал за шанса да отида там?
— Имаш думата ми, че няма да пострадат — каза Клеър. — Имам думата на Ру, както и ти. Разбирам защо си обезпокоен, но при тези обстоятелства, и Адам, и Мика ще бъдат върнати на Сборището без произшествия.
— Можеш ли да си сигурна в това? — изръмжа Томас, без да я поглежда.
— Живях с Итрай през целия си живот. Да, мога да съм сигурна.
Томас прокара ръка през косата си и се обърна към нея.
— Вярвам ти.
Тя се усмихна.
— Така и трябва.
— Да тръгваме — каза Адам. — Искам този боклук извън теб, Клеър. Искам да се върнем в Сборището, за да можем най-накрая да си починем малко. Да си вземем една проклета почивка. Да отидем до Дисниленд или нещо такова.
— И аз искам това. — Погледна го. — Дай ми минутка.
Клеър отиде до Джак, буца заседна в гърлото й. Джак я гледаше да се доближава с любопитство, изписано на лицето му.
— Мисля, че съм твоя полусестра — каза тя с разтреперан глас.
— Какво? — изрече Мира. Сажди покриваха брадичката и челото й.
Клеър повиши глас, така че да може да се чуе в цялата стая.
— Ру, каква фамилия ти е казала майка ми, че нося?
— Каза, че е искала да бъде Крейн. Но каза, че няма да бъде законно, тъй като тя никога… не се е съчетавала… не, омъжвала… за баща ти.
— Майка ми е била от Дъскоф, Джак. Мисля, че е имала афера с баща ти. — Тя спря, преглъщайки трудно. — Мисля, че аз съм била резултата.
Джак я гледаше внимателно с ясен шок на лицето си. Не каза нищо.
— О, богиньо моя — въздъхна Мира до него. Усмивка премина през лицето й. — Ако това е истина, това те прави моя зълва. — Тя ахна и повдигна Ева. — Ти си нейна леля!