В името на всички Домове, надяваше се да е сгрешила.
Припламна надежда и тя я потуши. Не можеше да си позволи да се надява. Ако искаше да оцелее, трябваше да е подготвена срещу най-лошото, което можеше да влезе през вратата.
Тя се огледа и не откри нищо, което да може да използва като оръжие. Похитителите й се бяха погрижили да опразнят стаята й от такива предмети. Разполагаше единствено с подноса за отвратителната закуска от тази сутрин, състояща се от втечнена овесена каша, суха препечена филия и рядък портокалов сок, сервиран в пластмасова чаша с аромат на химикали.
Храната тук — с изключение на златистите кексчета — бе по-зле и от храната на военния вид дааеман, с която бе израснала. Марзаан бе стандартна каша, съдържаща всички хранителни вещества, от които имаше нужда, за да бъде здрава… с изключение на вкус.
Тя изсипа всичко от подноса и побягна към вратата.
Лампите премигнаха отново. Ключалката на вратата избръмча и пръстите й се стегнаха около подноса. Дръжката се завъртя и вратата се открехна. Кожата й настръхна от присъствието на друг. Който и да влизаше, не бе напълно човек. Нито медицинска сестра. Нито пазач или доктор.
Вратата се отвори достатъчно, за да покаже индивид с размерите на човек, и Клеър пристъпи напред, замахвайки. Чу издрънчаване, когато удари нещо твърдо. Лампите премигнаха отново.
— Ау!
Стискайки подноса, Клеър отстъпи назад. Дааеман рядко казваха „ау“, особено пък Атрика.
Вратата се отвори нацяло и висок, широкоплещест мъж се олюля напред, държейки ръка на главата си.
— На твоя страна съм, по дяволите. — Той отдръпна ръка от лицето си. Червена следа разцъфваше в центъра на челото му. — Клеър, нали?
Тя кимна. Аемон. Такъв беше. Сега можеше да го усети. Огнен магьосник.
Косата му беше руса и стоеше на бодлички по главата му. Носът му е бил чупен много пъти. Или може би бе зле чупен веднъж и така и не бе зараснал правилно. Стоеше изкривен на иначе привлекателно лице с тъмно сини очи и чифт изразителни, плътни устни. Носеше дълго, черно, кожено палто и имаше черна торба преметната през едното си рамо.
Този мъж бе пълната противоположност на тъмната, мрачна красота на Томас. Томас бе първият мъж аемон, когото бе виждала от… е, някога и бе мярката, с която преценяваше всички останали.
Отговорът заседна в гърлото й и тя пусна подноса до себе си. Пушек се виеше иззад рамката на вратата. Очевидно просто бе разтопил ключалката.
Той протегна ръка сякаш тя бе диво животно.
— Помниш Томас, нали? Той и още един земен магьосник са заети да отприщват арсенал от разни земни магьоснически неща, за да отвлекат вниманието от целия етаж. Изпратиха ме да те взема. Огнена магия в болница никога не е нещо добро. Идваш ли или си заобичала това място?
Тя се огледа и потрепери. Пускайки подноса върху леглото, тя пое ръката му. Хватката му беше силна и стопли студената й кожа. Беше от онзи вид допир, на който моментално искаше да се довери, да му позволи да я успокои. Това доказваше колко голяма нужда изпитваше от някого, на когото да вярва в момента. Въпреки това, в нейната позиция, такова влечение беше опасно.
Те излязоха от стаята и пристъпиха в пустия коридор. Обувките с меки подметки, които й бяха дали, не издаваха звук по гладкия, мозаечен под. Гласове, засилени от тревога, се носеха над звука от неизправното оборудване, заглушени от плътно затворените врати.
Той я поведе към рецепцията и редицата асансьори в дъното на коридора.
— Та, можеш ли да говориш или са откраднали гласа ти?
Тя го стрелна с раздразнен поглед.
— Мога да говоря. Къде са всички?
— Разсеяни. Томас и Тео създават проблеми с електрическата инсталация. Само осветлението на този етаж, компютрите и част от несъщественото оборудване. — Той й хвърли поглед. — Не правят нищо на машините, които поддържат живота на хората. Достатъчно е, за да се притеснят всички какво по дяволите се случва. Държи ги далеч от коридорите, за да можем да те измъкнем незабелязано.
Тя сви рамене.
— Доколкото знам, на този етаж няма хора на животоподдържащи системи. Само ние, лудите сме.
— Да, затова сме тук. Знаем, че не си луда, Клеър.