Магиите започнаха да се разделят. Заслепяващ проблясък на нагорещена до бяло болка — сякаш някой жива я дереше — я проряза. Гръбнакът й се преви назад под силата му и мускулите на лицето й се разкривиха.
Под агонията, тя смътно разбра, че може да отблъсне взетата на заем сила на елементите и да позволи на магията си да се залепи обратно около елиума. Това би спряло болката, но тя толкова силно искаше елиумът да освободи хватката си над нейната сила, че задържа примамката и изтърпя разделянето. Болката беше толкова силна, че не можеше дори да извика. Устата й се отвори в беззвучно ахване от непоносимото страдание.
Адам беше там, но, макар че очите й бяха отворени, не можеше да го види ясно. Клеър видя само тъмен силует. Силни ръце я положиха върху леглото, милвайки косата й. Той й говореше нещо — нежно, успокояващо, окуражаващо, — но беше като на друг език.
Тъмнината затегна юмрука си около нея. Благословено от Домовете небитие… Тя с готовност се потопи в него.
Специалният свеж, горски аромат на сапун и шампоан подразни носа на Клеър — аромат, който идентифицираше с Адам. Клепачите й се отвориха с потрепване и лицето на Адам се появи пред погледа й. Беше я увил в одеяло на леглото и я бе притиснал до тялото си. Трябваше да е сгрята, но цялото й тяло се тресеше от студ. Центърът на гърдите й туптеше глухо и тя си припомни отделянето на магиите и потрепери.
— Хей — каза нежно Адам. — Добре ли си?
— Така мисля. — Тя се опита да се изправи, но той я задържа плътно до себе си.
— Просто си почини за минута. Изкара ми ангелите.
Тя се намръщи. Това трябва да бе просто израз.
— Бях в отсрещния край на стаята и цялото ти тяло се напрегна. Опита се да извикаш, но не успя и цялата кръв се отдръпна от лицето ти. — Гласът му заглъхна от страх. — Магията ти, Клеър, пулсираше като експлозия на малка атомна бомба. Ясно усетих шока от другия край на стаята. Разтърси проклетите стени. Стигнах до теб и секунда по-късно ти угасна като огънче. Какво стана?
Тя въздъхна, опитвайки се да подреди мислите си. Магията й пулсираше в нея, както всеки друг ден от живота й, преди Ру да й вдъхне елиума. Малко по-наляво и нагоре лежеше самият елиум, в твърда, малка топка от абсолютна сила. Рак в нея. Все още бе свързан със силата й чрез змиевидна, лепкава нишка, но по-слабо от преди.
— Изтеглих енергия от елементите около мен, за да отклоня магията си от елиума. — Тя преглътна с усилие и трепна, спомняйки си агонията. — Проработи по-добре отколкото очаквах. Беше бързо и много болезнено.
— Върнала си си магията. Мога да го усетя.
Тя се концентрира, извличайки влага от въздуха, докато не образува топка от нея.
— Да. — Тя се усмихна. — Върна се.
— Мамка му, Клеър — въздъхна Адам, взирайки се в малката, кондензирана топка вода, носеща се над ръката й. Държеше я да виси там, използвайки въздушна магия. — Ти си магьосница на земята. Как, по дяволите, го правиш?
Разпалвайки енергия под водата, тя обгърна цялото нещо с взрив от нагорещени до бяло пламъци, изпарявайки я.
— Аз не съм като никоя магьосница, която си виждал някога, Адам.
Не егото накара думите да се излеят от устата й, а единствено и само самата истината. За добро или за лошо.
Адам само се взираше към нея, очевидно изгубил способност да отговори.
Тя се надигна и се обърна с лице към него, задържайки погледа му. Порази я изведнъж. Увереността й, разклатена наскоро от събитията, се бе завърнала. Топлината му, ароматът му, близостта му — всичко това я вълнуваше. Възбуждаше тялото й, правеше го сочно и живо по начин, който не си бе позволявала от много години.
— Държа магиите на всичките четири елемента в себе си, Адам. През всичките тези години с Ру, това направи той. Експериментира със силата в мен, земната ми магия. Вмъкна останалите три елемента и промени основната ми земна магия по начин, който никога преди не е бил правен. Нямам нужда да съхранявам заклинания като другите земни магьосници. Мога да извличам от всичките четири елемента, понякога от два наведнъж… но никога от четирите накуп.
Той се взира в нея дълго, преди да проговори.
— Клеър, това те прави по-силна от всеки магьосник на тази планета.
Устата й се изви.
— Това си е някаква промяна, след като на Юдай бях една от най-слабите.
— Една от? Имало е демони, по-слаби от теб?
— Някои от класата на Сиари са доста слаби. Някои от Мандари. Останалите… не. — Тя се ухили. — Но не се притеснявай, мога да ритам дааемански задници, когато поискам. Само попитай Томас. Видя ме да го правя на негова страна на Юдай.