— Направи го с дааеманска магия. — Тя стисна устни. — Честно казано не съм сигурна как — постепенно през годините. Увеличаваше силата ми в определени моменти от годината, деня, чеса. Присаждаше й заклинания, променяйки и оформяйки я. Понякога дори посред нощ. Изглеждаше сложно и доскоро подозирах, че съм много ценна за него, защото я управляваше. Тогава запрати елиума в мен и ме изпрати препъваща се в заешката дупка с двама Атрика по петите ми.
— Не че искам да защитавам Ру или нещо подобно — каза Адам, — но звучи така, сякаш е бил принуден. Вероятно е тръгнал след теб възможно най-скоро. Разбира се, ако имам думата по въпроса, то той няма да те вземе обратно.
Адам отпи от кафето си, за да прикрие проблясъка на покровителство, което изпитваше към нея. Караше ръцете му да се стегнат и челюстта му да се сключи.
Клеър може и да имаше стокхолмски синдром или каквото и да е към Юдай и Ру, но Адам щеше да направи всичко възможно да го спре. Сякаш я покриваше черупка от лед и рано или късно това щеше да я убие.
Клеър му хвърли поглед, а в очите й блестеше гняв.
— Да, е, Ру бе мой другар и защитник в продължение на много години. Ако може да измъкне елиума от мен, ще му го позволя.
— Планираш ли да се върнеш на Юдай? — попита Тео.
Тя вдигна поглед към него.
— Не знам дали ще имам избор.
— Не си робиня — каза Тео с твърд глас. — Ти си свободен човек. Можеш сама да взимаш решения, Клеър.
Смехът й прозвуча рязко в тихия въздух.
— Мисля, че си наивен, Тео. — Тя хвърли поглед към Адам. — И двамата сте. Не знаете пред какво се изправяте срещу Атрика или Итрай. Аемоните на това място са били късметлии досега, че Итрай не са им обърнали внимание. Ако хвърлят око на това място, Домовете да са ви на помощ. Избор! — Тя изсумтя. — Не бих имала голям избор пред волята на Ру.
Тео я фиксира с пронизващ поглед, а челюстта му се стегна. Той отвори уста, за да отговори, но мобилният му телефон извибрира. Тео го извади от джоба си и влезе в къщата, отговаряйки на обаждането.
Адам отпусна челюст, колкото да проговори.
— Ако някога тръгнат след нас, Клеър, ще видиш колко точно изобретателни можем да бъдем. — Той знаеше, че очите му блестяха от гняв, противно на усмивката му. — Не ни подценявай.
— Съжалявам, ако съм наранила гордостта ти. Засега магьосниците от Сборището изглеждат силни. Надявам се, че ще бъдат способни да победят Итрай или Атрика, ако се стигне до там. Просто…
Той се обърна към нея, приближавайки се толкова, че можеше да помирише кожата й, да усети топлината на тялото й. Адам се поколеба, изведнъж чувствайки се малко пиян. Проклятие, добре, че намери облекчение под душа.
— Те, Клеър? Защо винаги поставяш граница между нас и тях и заставаш от страната на демоните? Ти си магьосница. Ти си една от нас.
Тя поклати глава, отмествайки поглед.
Той улови ръката й, маската, която винаги внимателно държеше на място имаше опасност да се изплъзне от изражението му, но не можеше да направи нищо по въпроса.
— Как мога да те накарам да видиш, че принадлежиш към нас, Клеър?
— Не принадлежа никъде, Адам. Не принадлежа на никого. Майка ми се е уверила в това, когато ме измъкна от това място, когато бях на шест, и ме даде на Итрай.
Хватката му се стегна за момент и устата му се отвори, после се затвори. Пусна я.
— Проклета да е майка ти тогава.
Тя се обърна и се отдалечи.
— Твърде късно.
Той я сграбчи за ръката и я завъртя с лице към себе си, преди да успее да си тръгне. Погледът му претърси нейния за някаква следа от това, което може би чувстваше.
— Добре съм, Адам. — После тя се обърна и влезе в къщата.
— Поне единият от нас е — прошепна той, преди тя да изчезне вътре.
Тя се поколеба, но продължи да върви.
Докато чакаха, Клеър остави въздушната си магия възможно най-свободна, за да може да я предупреди, ако Атрика се приближат до къщата, но след четири дни Атрика така и не се появиха. Това беше добре. Лошото беше, че Мика бе направил малък напредък относно проблема й и Клеър стана още по-нетърпелива да се отърве от елиума.
На дивана срещу нея лежеше Адам, разпънал мощното си тяло, заемайки всеки инч свободно пространство. Очите му бяха затворени, но Клеър знаеше, че той не спи. Вече можеше да разпознава промените в дишането му, които издаваха истинския сън. Тя лежеше будна през последните три нощи, заслушана във всяко негово движение.