— Това би имало смисъл. Като цяло това са около пет убийства годишно от пристигането му. Това повече или по-малко е нормалната бройка на един Атрика, които той ще направи, колкото само да не умре от скука. Той не е дебнел.
— Не и докато не е започнал да събира магьосници за заклинанието. Дебнал е тези магьосници. — Тео спря за миг. — Попитай Изабел. Той я е дебнал.
Клеър плъзна по масата полуизядената си чаша с кисело мляко, изведнъж изгубила апетит.
Адам влезе в кухнята с мократа си стърчаща коса. Той се бе обръснал, носеше чифт прилепнали дънки, черен пуловер и чифт черни ботуши. Адам промърмори нещо неразбираемо към тях и си сипа чаша кафе.
— Магьосниците все още не са дошли — коментира Тео.
— Да, забелязах това — Адам вдигна чашата си. — Благодаря, че посочваш очевидното, човече.
Тео му хвърли раздразнен поглед.
— Някой се е събудил със задника нагоре. Просто казвам, че те не са тук, а трябваше вече да са.
Ледените пръсти на страха преминаха по гръбнака на Клеър. Тя отвори устата си да продължи да разпитва, но мобилният телефон на Адам извибрира в задния му джоб.
Той го извади.
— Хей, Томас.
Пауза.
— Не, не са тук.
Мрачен израз се появи на лицето му, той се обърна.
— Аз помагах на Клеър да развива магията си.
Пауза.
— Да, да.
Пауза.
— Добре.
Адам затвори телефона и мълчаливо погледна Тео и Клеър.
— Загубили са връзка с магьосниците изпратени от Сборището посред нощ, докато те са били още по пътя си за насам. — Той потърка брадичката си — Атрика може да са ги хванали по пътя. Ако е така, е възможно да знаят нашето местоположение.
Клеър стоеше, оставяйки въздушна си магия широко отворена. Тя погледна към книгата с магии на Тео.
— Колко заклинания държиш Тео?
Тео стоеше прокарвайки ръката си през дългата си и наситена с магии коса.
— Не можах да спя миналата нощ. Стоях буден до изгрев-слънце, правейки магии. Имам толкова заклинания, колкото мога да съхраня.
— И двамата сте запомнили това, което ви научих — как да използвате магията на земята и огъня срещу дааеман, нали?
Клеър влезе в хола, отиде до прозореца и погледна надолу по улицата.
Те я последваха и потвърдиха.
— Добре. Може да се наложи да изиграете… как се казваше? Една блиц викторина скоро.
Ако Атрика са намерили магьосниците на Сборището, можеха да се появят в къщата по всяко време. Дори можеше да бъдат там сега, чакайки подходящия момент да се появят.
Тя отвори ума си с помощта на въздушната си магия и започна… да слуша. Тя чу ниски разговори, разнесени във вятъра, няколко двойки говорещи на предната веранда, нежното мъркане на двигателя на автомобил, бебешки плач. Клеър не чу нищо извън рутината на всекидневието, въпреки всичко това означаваше нещо, макар и малко.
И после… нищо. Сякаш облак от мълчание бе обгърнал света.
О, Домове.
Тя се обърна, скръб се излъчваше от нея.
— Съжалявам за приятелите ви.
Адам направи крачка към нея.
— Клеър, какво искаш да…
— Трябва да тръгнем. Сега.
Атрика взривиха предната врата.
14
Красивото дърво и стъклото на входната врата се разбиха. И тримата отскочиха, за да избегнат парчетата от опасните летящи отломки.
Близостта с Атрика накара събрания на топка, концентриран елиум да се събуди, сякаш извиваха вилица в гърдите й. Отвратителното усещане я повали на колене.
Подушвайки кръв във водата, синият поглед на Теван се прикова върху нея и очите му се присвиха. Той проговори на Аемни.
— Кай, ще се погрижа за това, което ни принадлежи. Ти поеми мъжете аемони.
— Съгласен съм, Теван.
Теван направи крачка напред и между нея и приближаващия дааеман се издигна стена от нажежен до бяло огън. Адам. Гневният рев на Теван можеше да бъде чут дори през пращенето и пукането на разрастващия се пламък.
Клеър с усилие се изправи на крака, призовавайки собствената си магия около и покрай изискващия, ненаситен елиум.
Адам я сграбчи за ръката и я издърпа извън обсега на Теван, когато двамата дааеман просто пристъпиха през огнената стена и тръгнаха след нея.