Всъщност точно сега, когато тя наклони главата си настрани и косата й се отмести, показвайки гърлото й така… пениса му се втвърди. Той бе проучил всеки един разкошен сантиметър от кожата й, спомняше си колко нежна бе под зъбите му, докато в желанието си той й даваше най-леките и сладки ухапвания.
Клеър погледна нагоре.
— Адам?
— Хмм?
— Пак ме гледаш по онзи начин.
— Кой начин?
— Взрял си се в мен с полупритворени очи, все едно искаш да ме погълнеш с поглед.
Адам се наведе напред.
— Това е точно така.
Тя потрепери леко и Адам прикри удоволствието, преминало през тялото му в отговор.
Клеър погледна към менюто.
— Реши ли вече какво ще поръчаш?
— Не. Бях твърде зает да те гледам.
Тя се извърна към него и леко се усмихна. Изчервявайки се, тя започна да изучава съсредоточено менюто.
Тео се появи с дебел вестник в ръка, той се плъзна в сепарето, седна до Клеър и погледна към менюто.
Сервитьорката дойде и им взе поръчката. Тео се облегна и отвори вестника пред него. Тримата четяха в тишина, докато чакаха храната им да бъде приготвена — тишина като на бдение.
Не намериха нищо. Имаше много убийства, няколко пожара, кражби и дори корупция, част, от която даже не беше политическа, но нищо за масовото убийство на 10 човека, което може да бъде обозначено като демонско дело.
Всеки от тях затвори своята страна на вестника с известно облекчение и все пак… къде бяха те? Ако бяха успели да избягат, 10-те магьосника изпратени да ги пресрещнат, би трябвало да дадат знак, че са живи. Този факт тревожеше ума на Адам, настръхвайки от страх. Беше въпрос на време преди те да научат какво се бе случило на магьосниците от Сборището. Не би било нещо розово и сладко.
Храната дойде и Адам имаше удоволствието да гледа как Клеър яде за пръв път чийзбургер и пържени картофи, а очевидно, по възторга изписан на лицето й, това беше едно чувствено преживяване за нея. В един момент щеше да се наложи да поговорят за холестерола, но за момента възнамеряваше да я остави да се наслади на всички кулинарни изкушения на Земята, от които тя искаше да опита.
— Адам ми каза, че някога си бил отвлечен от Дъскоф, Тео — започна Клеър между хапките.
Адам почти се задави с неговия бургер. Тя не бе научила много за социалното общуване и за четенето на езика на тялото. Тази тема подхваната в присъствието на Тео бе като да хвърлиш граната с дръпнат фитил.
Тео постави сандвича в чинията си и стрелна Адам с тъмен и намръщен поглед, преди да погледне Клеър.
— Да, когато бях тийнейджър, те ме бяха хванали за известно време.
Тя постави полуизядения си бургер в чинията и го погледна изучавайки го.
— Мислели са, че биха могли да те… поробят? — очите й блестяха с неприкрит интерес.
— Те са го правили и преди. Имаха въздушен магьосник за известно време. Името му бе Маркъс. Бяха го отвлекли млад, докато той не беше достатъчно силен, те бяха в състояние да го контролират. Държаха го дрогиран през повечето време. Въздушните магьосници са много търсени, дори и по-слабите, защото могат да чуят неща на далечно разстояние. Дъскоф се опитват да ги отвличат постоянно.
— Но ти си земен магьосник. Те са най-често срещани, нали?
— Такъв е да — намеси се Адам, — но можеш да усетиш колко силна е магията на Тео, нали?
Клеър погледна към Тео.
— Значи затова са те искали? Да те манипулират и пречупят, за да могат да те използват в своя полза. — Тя млъкна замислено. — Да те усъвършенстват като инструмент или оръжие.
Тео се втренчи в нея за дълго преди да отговори. Когато най-накрая го направи, тонът му бе толкова нежен, какъвто Адам никога не бе чувал от него.
— Да, като теб, Клеър, нали? Това е, което Итрай направиха с теб.
Тя стиска ръцете си в скута.
— Да, но вместо като инструмент или оръжие, аз бях куриоз, един експеримент за тях.
Леле, нима те имаха напредък? Тя използваше минало време за първи път говорейки за Итрай с ужас в гласа.
— Може би Итрай не са толкова различни от вещерите. Аз бях късметлия да имам Сборището да ме подкрепи. — Тео посочи с брадичката си към Адам. — Той все още не беше в Сборището тогава, но ако беше иначе, аз знам, че щеше да дойде след мен. Хубаво е да има хора в живота ти, на които да може да разчиташ, на които да можеш да се довериш.