Не, въобще не го мислеше. Той я дари с бавно намигане и проговори с лениво провлачване.
— Е, скъпа, разчитам на желанието ти да не ме нараняваш.
— Наистина ли мислиш, че ме познаваш толкова добре?
Той се ухили.
— Да, така смятам.
Той се приближи към нея и тя отстъпи бързо назад.
— Мога да те изпържа където стоиш, да те замразя на място. Мога да те вдигна и да те запратя в стената.
— Но няма да го направиш.
— Домове, Адам, не го прави.
Той продължи.
Клеър вдигна ръка и изтегли силата си. Адам продължи да върви към нея, сигурен, че тя няма да го нарани. Проблесна сила, изстреля се към него и беше блокирана от Тео, който издигна щит точно навреме.
Стъпките на Адам се поколебаха. Добре, това бе силно.
Тя се обърна и прониза Тео с притворени очи.
Преди да успее да подготви следващия удар, Адам се приближи до нея и я метна на рамо с едно плавно движение.
Тя го удари по гърба.
— Адам, ако го направиш, никога няма да ти простя. Чуваш ли ме? Никога!
— Не ти вярвам. Както и да е, ще платя цената, ако това означава да си в безопасност. — Той я плесна по задника и тя избълва порой отровни думи.
Адам излезе през вратата с нея, увиснала от рамото му. Багажът й вече бе събран в Челънджъра. Оставяха вана на останалите.
Тя започна да се бори, когато той я остави на пасажерската седалка, но не се изстреля от автомобила, когато той заобиколи до шофьорското място.
Клеър се смъкна в седалката, когато той запали колата.
— Планирал си го цял ден, нали?
— Дам.
— Супер.
— Тео дори имаше заклинание да те изпрати в безсъзнание. Радвам се, че не се наложи да го използваме — изкоментира той, докато колата бръмчеше надолу по пътя, отдалечавайки се от хижата.
— Чудничко, Адам — тросна се тя. — Благодаря ти, че ми каза.
— Какво трябваше да ми направи този взрив от земята, Клеър?
Тя му хвърли поглед и промърмори:
— Да те изпрати в безсъзнание.
— А! Е, в такъв случай по моите правила тогава сме квит.
— Изобщо даже.
Те караха в нощта, дървета профучаваха покрай прозореца, където Клеър бе отпуснала челото си. Бе изтощена, но сънят я отбягваше. Тревога за магьосниците, с които се бяха разделили, бе превзело ума й. Обаче се правеше на заспала, за да не се налага да говори с Адам.
Фактът, че я бе принудил да направи това, караше гняв да се извие през стомаха й в дълги, горещи пипала. Караше я да иска да каже неща, за които знаеше, че ще съжалява, затова не казваше абсолютно нищо.
По времето, когато ранната утринна светлина озари света, те преминаха през тежките, железни порти на Сборището. Чудо бе, че не ги спряха за превишена скорост. Адам бе използвал добре способността на автомобила да се движи бързо.
Той форсира двигателя, щом преминаха през портите, и ускори по криволичещия, обграден с дървета път към внушителната постройка, която можеше да види в далечината. Сборището изглеждаше като къща — огромна. Бе подобна на някоя от архитектурите, които можеха да се срещнат на Юдай, макар че това бе нещо, което не би споделила с никого. Клеър се съмняваше, че аемоните биха приели подобен коментар в положителния смисъл, който тя имаше предвид.
Сборището се бе оказало имение, като резиденциите на много богатите знаменитости, които бе виждала по телевизията. Цялото от бял камък със сводести прозорци, камини, куполи и кули. Мястото беше уникално и доста атрактивно.
Томас стоеше на предните стълби, гледайки как Адам насочва колата, за да я паркира на кръглата алея.
Без да каже на Адам нито дума, тя се изстреля от колата, нагоре по стълбите и право в ръцете на Томас.
— Радвам се да те видя.
Той я задържа на една ръка разстояние и огледа лицето й.
— Добре ли си, Клеър?
Адам дойде зад нея и тя му отправи презрителен поглед.
— Имайки предвид всичко, което се случва, да.
— Здрасти, Адам — поздрави Томас. — Добро шофиране. Успя за рекордно време.
— Да, е, да го направим. Искам елиума вън от нея с вчерашна дата.
Томас огледа Челънджъра.
— Къде ми е колата, Адам?
— Мда, относно това. — Адам се размърда и прокара ръка през косата си. — Колата ти я сполетя нещастен случай в Уисконсин.
Устата на Томас се стегна в права линия.