— Това е лудост — промърмори тя.
— Не е просто лудост — каза Томас. — Това е и единствената ни възможност. Знаеш по-добре от нас, че елиумът не може да остане в теб. Демоните ще продължат да те преследват. Когато те открият, ще вземат елиума, а вероятно и живота ти заедно с него. Ако можем да изтеглим елиума от теб, ще спасим живота ти. Планираме да замаскираме съда по някакъв начин. Да го скрием от тях, докато не разберем какво да направим с него.
Клеър го изгледа.
— Не разбирате магията, която нося. Правенето на това заклинание и опита да се премести елиума е като да се опитваш да носиш препълнена чаша с нитроглицерин, докато си бос върху постеля от нагорещени въглени, без да разлееш нищо.
Мика направи нетърпелив жест.
— Направих проучването, Клеър, това е единственият ни вариант.
Тя отпусна глава назад и затвори очи. Беше прав, разбира се. Освен ако Ру не се появеше точно в този момент и не вземеше обратно оръжието, което тя никога не бе желала да притежава, то тя нямаше никакъв избор. Елиумът трябваше да излезе от нея или тя щеше да умре, а всички магьосници на елементите на Земята щяха да бъдат в опасност, без да споменаваме всички демонски видове на Юдай, с изключение на Атрика.
Не можеше вечно да бяга от Теван и Кай. Рано или късно щеше да се умори, а тя вече бе уморена. Рано или късно късметът й щеше да свърши.
Нещата стояха така: ако заклинанието се провалеше и елиумът бъдеше пуснат на този свят, всичко щеше да бъде загубено. Ако заклинанието проработеше, всичките им проблеми щяха да бъдат разрешени. Беше адски рисковано, а Клеър не си падаше по рисковете.
Стомахът й вледени. Тази студенина се надигна в гърлото й.
Тя отвори очи.
— Добре. Да го направим.
Адам бе там. Бе се преместил до нея, докато тя преживяваше малката си криза. Със сигурна, силна ръка, той я поведе към малък уединен диван, който стоеше в ъгъла, и й помогна да се настани в него. После коленичи до нея и хвана ръката й в своята.
Мика застана до масата, близо до гърнето за заклинания и гримоара. Заклинанието бе толкова сложно, че не можеше дори да го запомни. Супер.
— Какво трябва да правя? — попита тя.
Той прелисти книгата, мръщейки се.
— Отпусни се.
— Може да поискаш и да сваля луната; бих могла да го направя със същия успех.
Мика прехапа устната си за момент, после вдигна изненадано поглед към нея, сякаш току-що бе регистрирал казаното от нея.
— Наистина трябва да се отпуснеш, Клеър. Трябва да се освободиш от елиума, когато моментът настъпи. Ще разбереш кога е настъпил, защото ще почувстваш подръпване в събраната магия в гърдите ти. Дотогава остави заклинанието да те носи. Проектирано е така, че да те отпусне, малко като наркотик. Всъщност трябва да е приятно. — Той направи пауза. — За известно време.
— Легни назад и затвори очи — каза Томас. — Мика ще свърши останалото.
Да се отпусне и да затвори очи? Точно така.
Тя хвърли поглед към Адам, който изглеждаше вбесен. Намръщи се. Защо беше бесен? Очите му се движеха яростно, челюстта му бе сключена, а раменете му бяха леко прегърбени… напрегнати.
— Ще я заболи ли? — изръмжа Адам на Мика.
— А? — Мика отново вдигна поглед, с разсеяно изражение на лицето си. — Не мисля.
Мускулите на челюстта на Адам трепнаха.
— Не мислиш?
Мика разбра предупреждението в тона на Адам и му отдели цялото си внимание.
— Очевидно това да не нараня Клеър е главната ми грижа, Адам, но си имаме работа с извънземна магия. Дори не знам дали това заклинание ще проработи. Няма как да го тестваме предварително. Това е резултат от дни на методично проучване и подготовка, а не на години. Не мога да виждам в бъдещето.
Тя стисна ръката на Адам.
— Всичко е наред, Адам, склонна съм да поема риск, за да махнем тази гадост от мен.
Той се обърна, за да се вгледа дълбоко в очите й.
— Ти може и да си склонна да рискуваш здравето си, Клеър, но аз не съм склонен да рискувам теб.
Думите, топлият, меден тон на гласа му и емоциите в очите му я оставиха безмълвна.
Адам се обърна към Мика.
— Знаеш какво ще ти направя, ако я нараниш, нали?
Това бе заплаха на алфа-мъжкар в ситуация, в която се чувстваше безсилен. Адам искаше да контролира нещата, а не можеше, затова заплашваше. Клеър веднага разпозна поведението, често го бе виждала при мъжете Итрай. Адам бе достатъчно загрижен за нея, че да е ужасен точно сега, може би бе дори по-ужасен от нея самата.