Дланите му се плъзнаха нагоре по ръцете й, стопляйки я.
— Ти никога нищо не си прощаваш. Носиш тежестта на два свята върху плещите си. Отпусни се малко.
— Не си ти човекът, който да дава съвети в тази насока, Адам. Не и с бремето от смъртта на жена ти върху сърцето ти.
Адам се скова.
— Нека да не говорим за Елиза. — Гласът му съдържаше отявлена предупредителна нотка. Определено го мислеше.
Клеър очевидно не го бе чула. Тя се надигна и се облегна върху възглавниците, кръстосвайки ръце пред гърдите си.
— Да не говорим за Елиза? Адам, мисля, че твърде дълго не си говорил за нея. Не можеш да продължиш към бъдещето, със затворени очи, невиждащи нищо в настоящето, заради случка в миналото.
Той скочи от леглото и прокара ръка през косата си.
— Знаех си, че изобщо не трябваше да ти казвам за нея.
— И после какво? Щеше да продължаваш, без да кажеш на никого? Да продължаваш да носиш глупавата маска, за да скриеш вината, която изпитваш заради смъртта й? Адам, не е било по твоя вина.
— Клеър…
— Ако не го загърбиш, никога няма да имаш друга връзка като онази, която си имал с нея. — Тя направи пауза, долната й устна потрепери. — Никога няма да познаеш любовта отново, Адам.
Адам спря и се взря, думите бяха на върха на езика му — но аз познах любовта отново. Но нямаше да го каже. Не сега. Не и когато тя упорито дълбаеше в проблеми, които той не желаеше да засяга.
Защото докато откриваше любовта отново — напълно против волята му — знаеше, че все още се обръща към миналото. И, богове, беше ужасен, че може да изгуби и тази любов — че няма да може да подкрепи Клеър, когато най-много се нуждае от него, че няма да може да я защити, макар да се чувстваше роден за тази работа.
Клеър седеше стиснала одеялата в свитите си ръце, лунната светлина се изливаше вътре и обезцветяваше вече бледата й кожа. Тъмните й къдрици висяха около раменете й като коприна, а изражението й бе напрегнато, притеснено.
Адам се завъртя и се втренчи във вратата, искайки да напусне стаята с всяка фибра на тялото си. Не можеше. Не можеше да я остави сама тази нощ… или която и да е друга. Нямаше бягство от думите й или от истината в тях.
— Адам?
Той се обърна, осъзнавайки, че се бе взирал във вратата за известно време. Бе й казал, че ще остане и трябваше да го стори. Демоните можеше да се появят по всяко време.
Но за пръв път откак я бе срещнал, всичко, което искаше, бе да се махне от нея. Тя бе казала неща, които той не искаше да чува… и никога нямаше да поиска да чуе.
Клеър се събуди с лице към гърба на Адам. Бе спал така през цялата нощ. Знаеше, понеже не можа да спи много, дремвайки на пресекулки докато се развидели.
Смешно беше как мъжете — аемони или Итрай — могат просто да се претърколят и да заспят след разгорещен спор. Емоциите и невъздържаността можеха да ескалират и за тях нямаше никакво значение, те си изпадаха направо в непрекъснато хъркане.
Тя цяла нощ се бе ядосвала.
Ама че инат! Също и сантиментален. Раздразнителен. Такъв беше. Опитваше се да мине пред света с онова безгрижно, майтапчийско изражение. Никой не разбираше емоционалното сърце вътре в мъжа.
Емоционален, да, но все пак можеше без проблем да заспи след скарване.
Тя се пльосна по гръб и въздъхна раздразнено. Той все още се държеше здраво за Елиза — за скръбта си и за цялата въображаема вина и отговорност. Призракът на Елиза нямаше да му позволи да продължи напред към други сериозни романтични връзки. Клеър не бе сигурна кога бе решила, че иска от Адам нещо повече от секс, но на някакъв етап чувствата й се бяха променили, бяха се задълбочили. Но може би Адам вярваше, че може да й предложи само секс.
Може би беше прав.
Клеър въздъхна, когато тежестта се намести в гърдите й. Измествайки мислите си от неприятните неща, каквито напоследък бяха всички, тя хвърли поглед през прозореца. По бледата, студена светлина, изпълваща спалнята, можеше да каже, че зората наближаваше.
Е, тя не можеше да спи нито миг повече. Време беше да става и да се облича. Адам се размърда до нея, събуждайки се. Тя се изстреля от леглото, събра дрехите си и влезе в банята от коридора. Остави банята до спалнята на Адам.
Клеър не искаше да се изправя пред него все още.
Тя се изкъпа и се облече. След това зърна чекмедже, пълно с неразопакована козметика. Взе някакви сенки за очи в кафявата гама и ги задържа до лицето си. После метна кутийката обратно в чекмеджето. Нямаше представа как да нанесе грима. Както и да е, нямаше нужда да изглежда още по-хубава за Адам и определено нямаше нужда да изглежда още по-примамлива за Атрика. Клеър разгледа отражението си. Адам очевидно я намираше за привлекателна такава, каквато бе. Невероятно, но факт.