Треперейки, тя сграбчи подлакътника и се обърна назад, виждайки Кай да се претъркулва на крака, очевидно без наранявания. До нея Адам не бе намалил натиска си върху педала на газта, който се опираше в пода.
Минаха през отворените порти на Сборището, стигнаха улицата и се сляха с движението. Изсвириха клаксони, когато Адам промени посоката на колата и направи всичко възможно да подобри световния рекорд за висока скорост.
Докато се движеха, демоните не можеха да ги проследят и не можеха да се телепортират в колата.
Когато бе способна да спре да трепери и да се фокусира, тя се обърна към Адам.
— О, мамка му. — Домовете не изглеждаха достатъчно силни за преживяното преди малко. Може би се превръщаше в истински землянин.
Челюстта на Адам бе сключена, а ръцете му стискаха волана. Дори не я погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху пътя.
— Това бе малко прекалено близо.
— Къде отиваме?
— Точно сега нямам представа. Томас каза да не избираме конкретно място, така че да не могат да използват кървава магия. Доколкото ме е грижа, ще продължаваме да караме възможно най-дълго. Не ми пука къде. Целта ми е да те държа в безопасност.
Един мъртъв магьосник, това бе казал Томас. Пръстите й стиснаха подлакътника толкова силно, че болка се стрелна нагоре по ръката й. Какво ли щяха да направят демоните, объркани от бързото им бягство? Бяха ли Томас, Мика, Изабел и останалите обсадени в Сборището в този момент?
Дали някой от тях щеше да умре?
Адам й хвърли поглед.
— Какво беше това, което направи в Сборището? Онази малка пулсация от магия, която ги накара да полетят? Не беше елиумът, това поне ми е ясно, но и не беше някой от елементите.
Тя поклати глава.
— Не знам. Направих го без да мисля. Просто грабнах четири нишки сила, преплетох ги заедно, така че да образуват бич и ги запратих към Атрика.
Тя стисна устни и затвори очи, спомняйки си стаята, където Ру я обучаваше, спомняйки си думите му: Изтегли нишките заедно, Клеър. Обедини ги.
Никога не бе успявала да го стори, никога не бе разбирала дори за какво говори той. Поне до сега.
— Значи използва всички елементи наведнъж.
— Да, всъщност това направих.
— Приличаше на демонска магия, Клеър. Дори малко миришеше на демонска магия, макар и не толкова горчива.
Клеър преглътна с усилие през внезапно пресъхналото си гърло.
— Наистина?
— Да. Можеш ли да го направиш отново?
— Не знам.
— Надявам се да можеш, Клеър. Наистина. — Той се насочи към изхода за магистралата, отправяйки се на юг.
Клеър се размърда в седалката си, опитвайки се да се намести по-удобно върху вече схванатия си гръб.
Адам се бе насочил към Флорида, но само като крайна цел. Нямаха конкретен град наум. Нямаше и да се движат направо натам, а по криволичещ, ленив маршрут.
Не бе като да нямаха време за губене.
Бяха говорили с Томас преди няколко часа. Както се бе опасявала Клеър, демоните бяха атакували Сборището, след като бяха осъзнали, че жертвите им отново са се изплъзнали през пръстите им. Имаше няколко ранени магьосника, но нищо фатално в Сборището.
Следващият въпрос на устата на Клеър бе за магьосниците със заклинанието за примамване. Крейг бе този, който бе умрял. Теван бе прекършил гръбнака и счупил врата му.
Сълзи се спуснаха по лицето на Клеър, докато Томас обясняваше, че за щастие останалите им наранявания не били сериозни, с изключение тези на Тео. Тео бе свършил със счупен крак, пукнати ребра и сътресение. Отказвайки да отиде в болницата в Мисури, Тео ги бе принудил да го върнат в Сборището, заедно с разкъсаното и мъртво тяло на Крейг.
Когато стигнали Сборището, естествено намерили още хаос.
Демоните главно били заинтересовани от разрушаването на всички следи от лабораторията за заклинания на Мика, още щом разбрали намеренията му да извлече елиума от Клеър. Бяха свършили страхотна работа.
Това бе спънка.
Не само, че Мика трябваше да създаде отново заклинанието, което се мъчеше да промени, сега отново трябваше да събере всички нужни съставки. Някои от тях бяха много редки и трудни за намиране.
Демоните не бяха открили библиотеката на Мика със старателно набавяни древни текстове. Мика ги бе скрил добре. Това си беше добра новина. Другата част от оптимизма идваше със самата атака. Томас предполагаше, че демоните няма да ги е грижа за лабораторията или изобщо за заклинанието, ако Мика не бе на прав път.