— Разбира се. — Клеър отмести поглед от него и после го върна обратно. — Теван ли те прати да ме провериш? — Клеър премигна към него и се усмихна.
— Стига толкова въпроси! — изрева той. — Яж, почивай и пий вода. Трябва да си в добра форма за следващия опит. — Той понечи да затвори вратата.
— Кога ще бъде следващия опит? — Искаше да знае колко дълго ще се опитва да избяга.
Той не й отговори. Само я изгледа и затвори вратата. Превъртя ключа.
Клеър обходи стаята, оглеждайки полуразрушения покрив за места, през които да пробва да се измъкне.
Нищо.
Когато стигна до масата с храната и водата, тя я изрита, запращайки претоплените консервирани зеленчуци и паста с червен сос да се пръснат на пода като кървави петна.
Тя върна вниманието си към прозореца. Може би там. Клеър реши, че ще пробва първо прозореца и ще експериментира с елиума после.
По един или друг начин щеше да се измъкне от тук преди следващия зъл експеримент.
Пръсти се впиват в бетон. Крака балансират на перваза. Студен вятър шиба дрехите, запращайки тъмна коса в лицето й. Клеър поглежда надолу, вижда стръмния склон. Стомахът й се преобръща. Тук защитите трептят навътре и навън; открила е границата.
Обратно в Сборището, Адам го видя и почувства чрез нея.
Ако Клеър бе разбрала, че е успял да се свърже с нея чрез въздушната й магия, то тя не го показа по никакъв начин, макар че нямаше особена възможност да го уведоми. Както изглежда, той я наблюдаваше насред опита й за бягство.
През цялата нощ, а също така и сутринта Мира го бе инструктирала как да достигне Клеър, използвайки ума си. Не трябваше да бъде способен да го стори, имайки предвид, че не притежаваше въздушна магия, която да призове. Мира бе обяснила, че това е нещо, което дори някои не-магьосници могат да усвоят. Основна психична способност — гледане от разстояние. Това, в комплект със силната въздушна магия на Клеър и факта, че явно той и Клеър имаха някаква специална връзка — някакво емоционално и психическо единение, — означаваше, че може би, само може би, ще може да достигне до нея.
До средата на сутринта той и Мира бяха капнали от умора и все още нямаха късмет. Мира си бе тръгнала и му бе поръчала да си почине. Адам бе заспал, толкова напълно смазан от умора, мислейки за Клеър и опитвайки да се свърже с нея. После, в мрачното полубудно състояние между съня и бодърстването, той бе започнал да получава проблясъци от друго място.
Бе толкова изненадан, че почти изпусна слабия си захват върху картините. Адам се бе изстрелял в седнало положение, а после моментално бе легнал обратно долу. Успокои дишането си и затвори очи, отдавайки цялата си сила на крехката връзка, която бе постигнал с Клеър.
Малко по малко, картините започнаха да се появяват по-ясни и по-устойчиви. Дори започна да получава звуци и усещания. Беше се случило след като бе излязла през счупения прозорец, вероятно защото беше извън защитите, които охраняваха затвора й, стоейки на границата им.
Пръстите й се плъзнаха и адреналин се стрелна през вените на Адам, както през тези на Клеър. Върховете на пръстите й драскаха за опора, намериха я и я сграбчиха. Движеше се наляво, малко по малко, фасадата на сградата драскаше корема и гърдите й през дрехите. После Клеър спря, вглеждайки се в червените тухли пред себе си. Пое си дъх, успокои се…
И скочи назад като гмурец от висока дъска.
Падаше. Не, сгромолясваше се към земята. Вятърът шибаше дрехите на Клеър. Дълга, тъмна коса се носеше около главата й.
Страх се надигна в гърлото на Адам. В леглото, ноктите се забиха в дланите му, пускайки кръв. Болка се понесе нагоре по ръцете му.
— Не, не, не, не.
Само това можеше да шепти през двете секунди, които й отне падането. Секунди, които изглеждаха като цяла вечност. Той събра сили, очаквайки удара.
Избухна магия, трептейки в гърдите му. За момент си помисли, че той я е призовал, а после осъзна, че бе само от призрачното тяло на Клеър.
Тя падна. Земята поддаде като купчина пера, омекотявайки удара и спирайки я леко и внимателно.
Земна магия. Разбира се. Бе използвала магия, за да направи паважа на паркинга мек и податлив, като голям матрак.