Когато достигнаха до сградата, нито демон не помръдна. Адам не бе сигурен дали това е на добро… или на лошо.
Богове, нека все още да са там.
По заповед на Томас, те нахлуха в сградата във вид на добре координирани групи, като всичките простенаха, когато се удариха в защитите. Адам продължи сам, неспособен да приеме заповеди от никого в този момент, нито дори от Томас Монахан.
Лобито — или това, което някога е било лоби — бе празно, с изключение на няколкото парчета изоставени и счупени мебели, нахвърляни в ъглите, и малко графити по стените. Сякаш тийнейджъри или бездомници си бяха направили местенце, където да се мотаят. Имаше голям, плесенясал, зелен диван, а на пода лежаха няколко мръсни игли.
— Очарователно — промърмори Джак от лявата му страна.
— Няма нужда да си ми детегледач — промърмори Адам, пресичайки лобито на път към стълбите. Ботушът му случайно ритна една стара консерва и я плъзна по пода, издавайки металически звук. Почувства тежък меча на гърба си.
— Кой е детегледач? Аз си нахлувам като всички останали. Просто се случи да си на пътя ми.
Адам не каза нищо. Отиде до вратата на стълбището и я отвори. Сега трябваше да се доверява на интуицията си, психическата връзка, която Мира смяташе, че той споделя с Клеър.
Площадката на стълбището му припомни за първата болница, в която бяха двамата с Клеър. Това бе началото на кошмара. Смееше ли да се надява, че това би бил краят?
Вдигна поглед към етажите. Електричеството тук не работеше, но от някъде се процеждаше светлина… точно колкото да се вижда.
— Къде мислиш, че се намира? — каза Джак, пристъпвайки след него.
— Богове, Джак. Стресна ме, мамка му. — Гласовете им отекнаха.
— Извинявай. Та, къде?
— Високо. Когато гледах през очите на Клеър, вероятно беше на най-горния етаж.
Джак подсвирна, поглеждайки нагоре.
— Това ми изглежда като добра кардио тренировка. — Той тръгна към стълбите. — Хайде да се качваме горе.
Адам отваряше с ритник врата след врата на най-горния етаж, без да открива нищо. Само още графити, малко счупени мебели и толкова потрошено оборудване, че дори бездомниците не го бяха откраднали.
Влизайки в болницата, магьосниците моментално се бяха сблъскали с демонските защити. Беше като да влезеш в Грибин, затворът на Сборището, където серии заклинания, заложени в самата основа на сградата, ги лишаваше от всичките им магически сили. Това не беше чак толкова зле. Тук Адам все още можеше да усети магията си, но бе само сянка на първообраза.
Той отново опря ботуш върху тежката врата и откри нещо ново. Адам влезе в една дотогава необитавана болнична стая. Одеяла покриваха леглото, първото легло, което откриваше в търсенето си. Той се приближи до намачканите завивки и дръпна възглавницата до носа си, вдишвайки. Изпълни го характерният аромат на косата на Клеър. Това го накара да се олюлее крачка назад, карайки колената му да омекнат.
Остана така, докато Джак не се появи на вратата, после Адам пусна възглавницата обратно върху леглото и се огледа наоколо. Храна бе разпиляна яростно по пода. От Клеър или от похитителите й? Прозорецът в далечния край на стаята бе строшен. Това си го спомняше.
— Тук са я държали — каза глухо Адам. — Все още мога да усетя аромата й по одеялата.
— Хайде, да продължим да търсим, Адам — каза Джак, извръщайки се от вратата. — Поне сме в правилната част на болницата.
Адам последва Джак навън. Из цялата останала част от огромната сграда отекваха виковете и тропащите крака на магьосниците. Мислеха, че Клеър вече не е тук. Джак също мислеше така. Адам можеше да го усети по изпълнения със съжаление поглед, който продължаваше да получава от приятеля си огнен магьосник.
Ако Джак не внимаваше, тези погледи щяха да му докарат проблеми. Адам се чувстваше избухлив. Идеята, че бяха изминали целия този път, само за да се натъкнат на задънена улица, го тласкаше към ръба по най-лошия начин.
Джак и останалите можеха да си мислят каквото си искат. Интуицията на Адам му подсказваше, че Клеър все още е някъде наоколо. Нямаше да се предаде, докато не я намери.
Адам спря по средата на коридора, бледа светлина се процеждаше от стаите, където бе отворил с ритник вратите. Топлина пламна в дланите му, реакция на засилените му емоции, и той злобно я потисна. Адам затвори очи и вдиша дълбоко плесенясалия, ръждив въздух.