Ботушите на Джак се забиваха в песъчливия слой покриващ пода, докато приближаваше.
— Адам?
Адам го игнорира и вместо това се съсредоточи върху Клеър по начина, по който го бе научила Мира. Опитите му бяха посрещнати само от още и още пустота. Нищо. Можеше да има милион причини. Най-вероятно бе заради защитите на болницата, които заглушаваха магията на всички до бледа следа от сила.
Може би собствената му липса на въздушна магия не му позволяваше да открие друго освен пустота. Може би бе, защото трябваше да достигне до определен ритъм на мозъчна дейност, която можеше да бъде постигната само в дълбока медитация или в просъница. Може би беше, защото Клеър бе в безсъзнание.
Адам не можеше да се принуди да обмисли другата възможност.
Тогава се замисли за нещо. Отвори очи.
— Помещенията за поддръжка. Обзалагам се, че все още никой не ги е проверил.
— Да вървим — отвърна Джак.
Те се спуснаха надолу, покрай приземния етаж и към мрака на мазето. Плесен и влажен въздух изпълниха дробовете им, когато отвориха вратата на котелното. Тук Адам и Джак бяха принудени да включат фенерчетата, които бяха донесли със себе си, закачени за коланите им, с които бяха препасали ножниците на мечовете за гърбовете си.
Някога това помещение е било изпълвано от тихото, устойчиво бучене на бойлера, пещта и другите тежки машини, необходими за да функционира болницата. Сега бе мъртво и тихо като в морга.
Косата по тила на Адам настръхна. Тук можеше да повярва, че болницата е обитавана от духове.
Тежката метална врата изскърца, когато я отвориха, и се затвори зад тях с едно финално изщракване. Бяха потопени в мрак, с изключение на светлината, която се излъчваше от фенерчетата им. От лявата им страна притича нещо с малки, животински крачета.
Или поне Адам предположи, че са малки, животински крачета.
Той безшумно се премести в голямата стая, снишавайки се под голите тръби и заобикаляйки студената машина. Тук нямаше графити по стените, нито остатъци от наркотици по пода. Можеше да разбере защо нарушителите бяха избягвали тези места.
Двамата с Джак внимаваха, докато се придвижваха, за да могат после да намерят обратния път. Адам запращаше с пращене топлина към пода, с малкото огнена магия, с която разполагаше. В противен случай бе сигурен, че не ще успеят да открият обратния път, а Томас ще се върне след години, за да открие някъде по ъглите побелелите им от времето и изгризани от плъховете кости.
Джак можеше да произведе само блещукане, когато призовеше силата си, но магията на Адам бе по-мотивирана и минаваше по-добре през защитите.
Нещо изрева.
Звукът бе така нечовешки, толкова нисък и изпълнен с ярост, че сърцето на Адам буквално спря за момент. И двамата с Джак спряха напълно неподвижно. Двамата едновременно спряха фенерчетата си, сега кадифената тъмнина около тях бе повече приятел, отколкото враг.
Освен ако дружествата за лов на духове не бяха прави за повишената призрачна активност в тази болница, това бе демон.
Където бяха демоните, там бе и Клеър.
Джак бавно извади меча си — тих шепот от плъзгащ се по кожената ножница меч и острието бе на свобода. Адам не докосна своето, вместо това почувства седалището на магията си. Желанието му да спаси Клеър го накара да запулсира със сила, която не би трябвало да притежава.
Погледът на Адам бе привлечен от проблясък на червена светлина, прорязваща задушаващия юмрук от пустота, който ги притискаше. Адам тръгна към нея, но Джак го улови за ръката. Адам стисна юмруци, за да не се нахвърли отгоре му и да го удари право в лицето.
— Не знаеш какво има там — промърмори Джак в ухото му.
— Шибан демон, това има там. Може би и Клеър. — Той направи пауза и внимателно си пое дъх. — Върни се обратно, извикай Томас и останалите. Доведи ги тук долу. Ще проверя какво има там и не можеш да направиш нищо, за да ме спреш, Джак.
След малко Джак пусна ръката му.
— Не прави нищо глупаво.
Остатъкът от предишния весел Адам излезе на повърхността при възможността да открие Клеър. Той се ухили към Джак на червеникавата светлина.
— Глупав е второто ми име.
— Да, без майтап. — Джак пристъпи в сенките. — Ще се върна възможно най-бързо. Да се надяваме, че ще е преди да се затриеш. — Той отстъпи в тъмата и изчезна.