— Това са само приказки, Пъг — поясни Кълган. — Това, което знаем със сигурност за него, е, че по времето, когато преследването на магьосници в Кралството стигнало връхната си точка, Макрос се оттеглил на този остров. Оттогава никой не е пътувал до него или от него.
Пъг се изправи в койката, заинтересуван от чутото и забравил ужасния шум на бурята. Загледа се в лицето на Кълган, окъпано от движещите се светлини и сенки, мятани от лудешки люлеещия се фенер, подскачащ при веяко трепване на кораба.
— Макрос е много стар — продължи Кълган. — С помощта на какви изкуства се поддържа жив, само той си знае, но е живял тук над триста години.
— Освен ако не са няколко души под това име — изсумтя Гардан.
Кълган кимна.
— Може би. Във всеки случай нищо не се знае със сигурност за него, освен ужасните приказки, разказвани от моряците. Подозирам, че дори Макрос да практикува някои от по-черните страни на магията, славата му в това отношение е твърде преувеличена, може би като средство да си осигури спокойствие.
Силното пращене, сякаш от нова счупена в трюма греда, ги накара да млъкнат. Каютата се разтресе под напора на щорма и Мийчъм изказа на глас това, което се завъртя в главите на всички:
— Дано само да стъпим живи на Острова на чародея.
Корабът едва докрета до южния залив на острова. Щяха да изчакат бурята да затихне, преди да пуснат гмурци да огледат повредения корпус отвън.
Кълган, Пъг, Гардан и Мийчъм се качиха на палубата. Тук вятърът беше по-тих заради издадените навътре в морето скали, спиращи напора на бурята. Пъг се приближи до капитана и Кълган спря и проследи, погледите им към платото над канарите.
Високо над залива се виждаше замък, чиито кули изпъкваха на сивкавата дневна светлина. Гледката беше странна: кулите стърчаха към небето като ноктести пръсти на гигантска ръка. Замъкът бе тъмен, освен един прозорец на най-високата кула, в който пулсираше синкава светлина, сякаш от уловена мълния, впрегната да служи на господаря си.
— Макрос — каза Мийчъм.
Гмурците успяха да огледат повредите чак след три дни и с викове от водата съобщиха на капитана какво е положението. Пъг беше на палубата с Мийчъм, Гардан и Кълган. Принц Арута и баща му стояха до капитана и чакаха присъдата му за състоянието на кораба. Отгоре кръжаха чайки и търсеха останки от храна и боклуци, предизвестени от появата на кораб в тези пусти води. Зимните бури не донасяха почти нищо към и без това оскъдната храна на птиците и един кораб беше за тях добре дошъл източник на плячка.
Арута се приближи до Пъг и останалите и каза:
— Днес целия ден и утре до обед ще мине в оправяне на щетите, но капитанът смята, че ще издържи, докато стигнем в Крондор. Оттук едва ли ще имаме големи неприятности.
Мийчъм и Гардан се спогледаха многозначително, а Кълган попита:
— Дали ще е възможно да слезем на брега, ваше височество?
Арута потърка гладко избръснатата си брадичка с облечената си в ръкавица ръка.
— Защо не? Въпреки че никой от моряците няма да се съгласи да ни откара с лодка.
— Да „ни“ откара ли? — попита магът.
Арута се усмихна с кривата си усмивка.
— И на мен ми омръзнаха каютите, Кълган. Имам нужда да се поразтъпча на твърда земя. Освен това, ако останете без надзор, ще скитате цял ден по места, където нямате работа.
Пъг вдигна очи към замъка и магьосникът забеляза погледа му.
— Разбира се, ще се държим настрана от замъка и от пътя, който води към него. Приказките за този остров говорят, че лошо чака онези, които се опитат да проникнат в покоите на чародея.
Арута махна на един от моряците. Приготвиха им лодка и четиримата мъже и момчето се качиха в нея. Лодката беше изтеглена през борда и спусната от екипажа, запотен въпреки студения вятър. По погледите, които моряците мятаха към билото над скалистия бряг, Пъг разбра, че потенето им съвсем не се дължи на усилията им.
Сякаш прочел мислите му, Арута каза:
— Възможно е и да има по-суеверна пасмина в Мидкемия от моряците, но кои са — не мога да кажа.
Когато лодката се озова във водата, Мийчъм и Гардан освободиха висящите от макарите въжета, хванаха веслата и загребаха към брега. Отначало ритъмът им беше неравен, но след няколкото неодобрителни погледа от страна на принца, придружени със забележки как е възможно мъже да прекарат живота си в крайморски град и да не знаят как се гребе, двамата най-накрая подкараха лодката по-прилично.
Забиха нос в песъчлив участък на брега — малко заливче, прекъсващо скалната верига на залива. Нагоре към замъка водеше пътека, от която се отклоняваше друга, отвеждаща към противоположния бряг на острова.