След като му омръзна да седи бездейно, Пъг отвори вратата и надникна в коридора, преминаващ по дължината на източното крило на палата. После излезе и се забърза, оглеждайки се за някое познато лице, с чиято помощ да се отърве от досадата.
Край него мина някакъв гвардеец, запътил се в противоположна посока, и му отдаде чест. Пъг все още не можеше да свикне с мисълта, че гвардейците са длъжни да му отдават чест при всяко преминаване покрай него, но като на член на херцогската свита и скуайър му се полагаха всички почести.
Стигна до един по-малък коридор и реши да поразгледа. Беше все едно накъде ще тръгне. Принцът лично му беше казал, че може да обикаля колкото и където си поиска из двореца, но Пъг досега бе проявявал стеснителност, за да не би да си превиши правата. Но сега отегчението го подтикна да предприеме приключение, поне доколкото изобщо бе възможно някакво приключение сред смълчаните коридори.
Скоро се натъкна на малка ниша с прозорец, предлагащ изглед към дворцовите градини, и седна на скамейката до прозореца. Отвъд стените на двореца се виждаше пристанището на Крондор, простиращо се надолу като загърнато в бяло селце. Корабите в залива приличаха на миниатюрни играчки — бяха закотвени и очакваха по-благоприятно време, за да вдигнат платна.
Тънък гласец зад гърба му го извади от унеса.
— Вие ли сте принц Арута?
Зад него стоеше момиче, около седемгодишно, с големи зелени очи и тъмнорижа коса, прибрана под сребърна мрежичка. Роклята му беше семпла, но изящна, от червена тъкан с бяла дантела по ръкавите. Личицето на момичето беше миловидно, но стегнато и съсредоточено, и някак смешно със своята сериозност.
Пъг се поколеба за миг, след което отвърна:
— Не, аз съм Пъг. Дойдох с принца.
Момичето не направи усилие да прикрие разочарованието си.
Сви рамене, пристъпи и седна до Пъг. После го изгледа със същото сериозно изражение и каза:
— Надявах се, че вие ще сте принцът, защото исках да го зърна преди да тръгнете за… къде беше?
— За Саладор — отвърна равнодушно Пъг. Беше се надявал, че пътуването ще свърши с гостуването им при принца. Напоследък си мислеше за Карлайн.
— Да. Татко казва, че трябва веднага да тръгнете за Саладор, а после да вземете кораб за Риланон, за да се видите с краля.
— Кой е баща ти?
— Принцът, глупчо. Ти нищо ли не знаеш?
— Така излиза. — Пъг изгледа момичето и чак сега видя в нея по-малко копие на Карлайн. — Ти трябва да си принцеса Анита.
— Разбира се. И при това съм истинска принцеса. Не дъщерята на някакъв си херцог, а дъщерята на принца. Татко ми щеше да стане крал, ако бе пожелал, но той не пожела. Ако го беше направил, един ден щях да стана и кралица. Но сега няма да стана. А ти какво правиш?
Въпросът, който дойде така изведнъж, без предисловие, хвана Пъг натясно. Детинското бърборене му звучеше много отегчително и той не я слушаше внимателно, унесен повече в гледката през прозореца.
Той се поколеба, след което отвърна:
— Аз чиракувам на магьосника на херцога.
Принцесата се ококори и възкликна:
— Истински магьосник?
— Съвсем истински.
Личицето й светна от възторг.
— А може ли да превръща хората в жаби? Мама казва, че магьосниците превръщали хората в крастави жаби, ако са лоши.
— Не знам. Ще го попитам, щом го видя… ако изобщо го видя повече — добави той под носа си.
— О, наистина ли? Толкова бих искала да разбера. — Изглеждаше съвсем очарована от възможността да разбере дали приказката е вярна. — А би ли могъл да ми кажеш къде мога да видя принц Арута?
— Не знам. Самият аз не съм го виждал от два дни. Защо искаш да го видиш?
— Мама казва, че един ден ще се омъжа за него. Искам да видя дали е приятен човек.
Перспективата това малко момиченце един ден да се омъжи за по-младия син на херцога обърка за малко Пъг. Не беше необичайна практика благородниците да вричат децата си в брак години преди те да навършат пълнолетие. След десет години тя щеше да стане жена, а принцът все още щеше да е млад мъж, граф на някаква малка цитадела из Кралството. Въпреки това на Пъг тази перспектива му се стори изумителна.
— Ти смяташ ли, че би ти харесало да живееш с граф? — попита Пъг и веднага осъзна, че въпросът е глупав. Принцесата само потвърди собствената му преценка с поглед, който подобаваше на отец Тъли, и каза:
— Глупчо! Как мога да знам, след като не знам дори за кого ще ме омъжат мама и татко?
Детето скочи от мястото си.
— Е, аз трябва да се връщам. Не бива да съм тук сега. Ако разберат, че съм напуснала покоите си, ще ме накажат. Надявам се да пътувате добре до Саладор и Риланон.