Арута кимна.
— Размирици в Кралството.
Кълган погледна лулата си.
— Чак до гражданска война, сигурно.
Пъг се притесни от разговора. Все пак си беше все още момче от замъка, въпреки наскоро придобитата титла.
— Дори да е в защита на Кралството?
Кълган бавно поклати глава.
— Дори тогава. За някои хора, за кралете също, начинът, по който се прави нещо, е не по-малко важен от самото правене. — Той замълча. — Самият херцог отбягва да говори за това, но между него и някои източни херцози, особено братовчед му, Ги дьо Батира, отдавна съществува неприязън. Това разногласие между принца и краля само би усилило напрежението между Запада и Изтока.
Пъг съзнаваше, че по някакъв начин това е по-важно, отколкото може да схване, но в картината, която бе в състояние да си състави за нещата, оставаха бели петна. Как бе възможно кралят да негодува, че принцът събира армии в защита на Кралството? Струваше му се нелогично въпреки обясненията на Кълган. И какви бяха тези неприятности с Изтока, за които херцогът не обичаше да говори?
Магьосникът стана.
— Утрешният ни ден ще започне твърде рано, така че най-добре е да поспим. Ездата до Саладор ще е дълга, а след това ни чака и дълъг преход с кораб до Риланон. Докато стигнем при краля, първото топене на снеговете в Крудий ще трябва да е настъпило.
Докато се качваха на конете в централния двор на палата, принц Ерланд пожела на групата лек път. Изглеждаше блед и дълбоко угрижен.
Малката принцеса стоеше на един прозорец на горния етаж и махаше с кърпичка на Пъг. Пъг си спомни за една друга принцеса и се зачуди дали като порасте, Анита ще стане като Карлайн, и дали нравът й няма да е по-спокоен.
Излязоха през портите. Отвън ги чакаше ескорт кралски крондорски пиконосци, които щяха да ги придружат до Саладор. Предстоеше им три седмици езда през планините и покрай блатата на Тъмно поле, покрай Малаково средище — граничната точка между западните и източните владения — и оттам до Саладор. Там щяха да вземат кораб и след още две седмици да пристигнат в Риланон.
Пиконосците бяха загърнати в тежки сиви наметала, но отдолу се виждаха пурпурните табарди със сребърните ивици, отличителният цвят на принца на Крондор, с герба на кралския крондорски дом. Херцогът беше зачетен с ескорт от личната гвардия на принца вместо с отряд от градския гарнизон.
Отново заваля сняг и Пъг се зачуди дали някога пак ще види пролетта на Крудий. Седеше смълчан на коня си, докато се тътреха по пътя на изток, и се мъчеше да подреди в главата си впечатленията от последните няколко седмици. После се отказа, примирен с всичко, което го чакаше.
Ездата до Саладор им отне четири седмици вместо три, тъй като в планините западно от Тъмно поле ги застигна необичайно силна буря. Принудиха се да отседнат в един хан извън селото, получило името си от блатата. Храната беше оскъдна, а ейлът блудкав и когато бурята отмина, всички се зарадваха, че напускат Тъмно поле.
Още един ден изгубиха, когато им се случи да влязат в някакво село, обезпокоено от разбойници. Гледката с приближаващата се конница бе прогонила шайката, но херцогът се разпореди да обходят района, за да са сигурни, че разбойниците няма да се върнат, след като войниците отминат по пътя си. Селяните разтвориха щедро вратите си за свитата на херцога — посрещнаха ги радушно и им предложиха най-добрата си храна и най-топлите постели. Жалки дарове според стандартите на херцога, но той прие гостоприемството на селяните с любезност, защото знаеше, че това е всичко, с което разполагат. Пъг се зарадва на простата храна и обкръжение, най-близките досега до онова, с което бе свикнал от дете в Крудий.
Когато им оставаше още половин ден път до Саладор, срещнаха патрул на градската стража. Стражевият капитан подкара напред, спря коня, си пред тях и викна:
— Каква работа води гвардията на принца до земите на Саладор?
Между двата града не съществуваше особена любов, а крондорците яздеха без знаме. Тонът му не остави и сянка на съмнение, че смята появата им за нарушение.
Херцог Боррик отметна наметалото и разкри табарда си.
— Донесете на своя господар, че Боррик, херцогът на Крудий, приближава града и би желал да се възползва от гостоприемството на лорд Керъс.
Капитанът се стъписа и взе да заеква.
— Моля за извинение, ваша светлост. Нямах представа, че… няма знаме…
— Забравихме го някъде в гората — сухо подхвърли Арута.
Капитанът го погледна сконфузено.