Когато Боррик, Арута и Пъг се върнаха в залата, напрежението беше потискащо, а самият херцог потъна в мрачен размисъл. Дойдоха слуги да отведат гостите по стаите и Пъг тръгна след едно момче почти на неговата възраст, облечено в ливрея с херцогските цветове. Докато излизаха от залата, Пъг се озърна през рамо и видя херцога и сина му застанали един до друг да си говорят тихо с Кълган.
Заведоха го в малка, но елегантно обзаведена стая и без да обръща внимание на пищните завивки на леглото, той се просна върху тях, както си беше облечен. Малкият слуга попита:
— Имате ли нужда от помощ в събличането, скуайър?
Пъг се изправи и изгледа момчето с толкова неприкрита почуда, че слугата отстъпи крачка назад.
— Това ли ще е всичко, скуайър? — попита момчето, явно притеснено.
Пъг просто се засмя. Хлапакът постоя объркан за миг, след което се поклони и бързо излезе. Пъг смъкна дрехите си, зачуден на източните благородници и техните слуги, които трябва да им помагат да се съблекат. Беше твърде изморен, за да си сгъва дрехите, и просто ги нахвърля на купчина на пода.
След като духна свещта до леглото, Пъг полежа известно време на тъмно, разтревожен от чутия разговор. Малко разбираше от дворцови интриги, но съзнаваше, че Керъс трябва да е доста загрижен, за да си позволи да говори всичко това пред чужди хора, въпреки славата на Боррик като човек на честта.
Замисли се за всички неща, които се бяха случили през последните месеци, и си даде сметка, че бляновете му за краля, отвръщащ на зова на Крудий с развети знамена, са поредната момчешка фантазия, разбила се в суровата скала на реалността.
Глава 13
Риланон
Корабът навлезе в залива с вдигнати платна.
Климатът на Кралско море беше по-умерен, отколкото в Горчиво море, и пътуването от Саладор мина без произшествия. Все пак се наложи да отклонят курса доста от правата линия заради силния северозападен вятър, така че загубиха четири седмици вместо три.
Пъг стоеше на предната палуба на кораба, плътно увит в наметалото. Злобната захапка на зимния вятър бе отстъпила на по-мека хладина, сякаш до настъпването на пролетта оставаха само броени дни.
Наричаха Риланон „Перлата на кралството“ и Пъг веднага оцени, че прозвището е напълно заслужено. За разлика от тромавите и сурови градове по Запада, Риланон изникна пред очите му като блестяща грамада от високи кули, изящни извити мостове и нежно лъкатушещи улици, пръснати по билата на заоблените хълмове в красиво безредие — радваща очите гледка. Над величавите кули под порива на вятъра плющяха флагове и пряпорци, сякаш градът празнуваше простия факт на собственото си съществувание. В очите на Пъг дори салджиите, подкарали баржите си към и от закотвените в залива кораби изглеждаха два пъти по-колоритни само заради това, че бяха част от вълшебството на Риланон.
Херцогът на Саладор бе наредил да се ушие херцогско знаме за Боррик и сега то се вееше на върха на главната корабна мачта, възвестявайки на властите на столичния град, че е пристигнал херцогът на Крудий. Корабът на Боррик получи предимство за влизане в пристана, преведен бе през залива от пристанищния лоцман и скоро го привързаха на кралския кей. Групата слезе на брега, посрещната от рота на кралската дворцова гвардия. Начело на гвардейците ги очакваше един стар, побелял, но все още с изправени рамене мъж, който топло поздрави Боррик.
Двамата мъже се прегърнаха и по-старият, облечен в кралското пурпурно и златно на гвардията, но с херцогско отличие на лявата гръд, каза:
— Боррик, колко хубаво е, че те виждам. Кога беше? Десет… единадесет години?
— Калдрик, приятелю. Тринадесет са. — Боррик го изгледа с обич. Мъжът с ясните сини очи и късо подкастрената прошарена брада поклати глава и се усмихна.
— Толкова отдавна… — Погледна останалите. Забеляза Пъг и попита: — Това да не би да е по-малкият ти син?
Боррик се засмя.
— Не, макар че не бих се срамувал, ако беше. — Той посочи длъгнестата фигура на Арута. — Това е синът ми. Арута, ела да поздравиш дядо си Калдрик.
Арута пристъпи напред и двамата се прегърнаха. Херцог Калдрик, лорд на Риланон, рицар-генерал на Кралската дворцова гвардия и кралски канцлер избута Арута на ръка разстояние и го огледа.
— Беше все още сополанко, когато те видях за последен път. Трябваше да те позная, защото макар да носиш много от чертите на баща си, доста приличаш също така и на скъпия ми брат — бащата на майка ти.