Лейтенантът изгледа Кълган въпросително. Магьосникът вдигна очи към Мийчъм, след което каза:
— Може би си струва да опитаме. Можем да оставим знаци за Вандрос. Ако се придвижваме бавно, той би могъл да ни догони преди да сме стигнали долината.
— Добре — реши лейтенантът. — Най-голямото ни предимство е подвижността, така че да продължим движението. Мийчъм, къде ще излезем?
Плещестият мъж се наведе над рамото на лейтенанта и посочи едно петно на картата в южния край на долината.
— Тук. Ако излезем на около половин миля на запад и после свием на север, ще можем да прекосим през средата на долината. — Показваше с пръст, докато обясняваше. — Тази долина е предимно гориста в северния и в южния си край, а по средата има голяма ливада. Точно там би трябвало да са те, стига да са вдигнали голям лагер. Там е предимно открито, така че ако чуждоземците не са ни приготвили някоя изненада, ще можем да минем точно покрай тях преди да са се организирали да ни спрат. Най-рискованото е преминаването ни през горите на север, ако са поставили там охранителни части. Но ако преминем и тях, спокойно ще стигнем до Северния проход.
— Всички съгласни ли са? — попита лейтенантът.
След като никой не възрази, той се разпореди на хората си да слязат и да водят конете си пеш. Мийчъм поведе колоната.
Час преди залез слънце стигнаха до прохода, или по-скоро до това, което според Пъг Мийчъм с право бе нарекъл „козя пътека“. Лейтенантът постави постове и нареди конете да се разседлаят. Пъг изтри коня си със стиска трева, след което го върза. Тридесетимата войници се заеха мълчаливо с конете и снаряжението си. Пъг усещаше напрежението им. Рейдът около цуранските позиции бе изопнал нервите на войниците до краен предел и сега те с безпокойство очакваха битка.
Мийчъм показа на Пъг как да заглуши дрънченето на меча и щита, увивайки ги с парцали, съдрани от войнишките одеяла.
— Тази нощ няма да лягаме да спим, а нищо друго не отеква из хълмовете така силно, както дрънченето на метал в метал, момче. Освен може би тракането на копита по скалите. — Пъг го изгледа как обу копитата на конете с кожени чорапи, изработени специално за тази цел, които бе носил предвидливо в дисагите си. Слънцето започна да залязва и момчето се отпусна. Изчака в късия пролетен здрач, докато чуе заповедта да оседлават.
Мийчъм и лейтенантът минаха по редицата и повториха указанията си на мъжете. Щяха да се движат в колона по един, с Мийчъм в челото, лейтенантът втори и така до последния войник. Завързаха няколко въжета през лявото стреме на всеки от конете и всеки мъж го стисна здраво и поведе коня си. След като оформиха колоната, Мийчъм тръгна.
Пътеката се издигаше стръмно и на места конете се катереха с усилие. В тъмнината се придвижваха бавно и много внимаваха да не се отклоняват. От време на време Мийчъм спираше колоната, за да огледа пътя напред. След няколко такива спирания пътеката прекоси билото през дълбок и тесен процеп и после тръгна надолу. Час по-късно той се ушири и спряха да си починат. Двама войници бяха изпратени напред с Мийчъм да разузнаят пътя, докато останалите налягаха на земята да изпънат схванатите си крака. Пъг съзнаваше, че умората е колкото от изкачването, толкова и заради усилието да вървят, без да вдигат шум, но от това мускулите на краката му не се чувстваха по-добре.
След почивката, която му се стори твърде кратка, тръгнаха отново. Пъг взе да залита, а умът му до такава степен бе затъпял, че светът наоколо се превърна в безкраен наниз от усилия да премести единият си крак и да го постави пред другия. На няколко пъти конят пред него буквално го повлече, докато той стискаше отчаяно въжето, вързано за стремето.
Изведнъж Пъг осъзна, че колоната е спряла и че се намират в седловина между два малки хълма, с лице към долината. Оттук щяха да са им нужни само няколко минути, докато се смъкнат по склона.
Кълган се приближи до едва крепящото се на краката си момче. На дебелия чародей почти не му личеше да е изпитал някакви трудности при изкачването и Пъг се зачуди какви ли яки мускули се крият под измамните тлъстини отгоре.
— Как се чувстваме, Пъг?
— Ще оживея, надявам се, макар че следващия път бих предпочел да яздя, ако нямаш нищо против. — Говореха много тихо, но вьпреки това магьосникът не можа да сдържи смеха си.