Изведнъж светът се взриви на бели и сини светлини и Пъг усети, че пропада през дъгата от цветове в бездна от тъмнина.
Пъг отвори очи. Всичко сякаш примигваше. После се събуди напълно и разбра, че все още е нощ и че мигането идва от лагерните огньове недалече от мястото, където лежеше. Опита се да седне и разбра, че ръцете му са вързани отзад. До него се чу стон. В сумрачната светлина успя да различи на няколко стъпки от себе си силуета на един от конниците на Ламът. И той беше вързан. Лицето му беше изпито, а от косата над челото му през бузата преминаваше лошо отворена рана, покрита със засъхнала кръв.
Пъг се вслуша в шепнещите зад гърба му гласове, преобърна се и видя двама стоящи на пост цурански войници в сини брони. Между момчето и войниците на тревата лежаха още няколко пленници, а войниците си говореха нещо на своя странен мелодичен език. Единият забеляза помръдването на Пъг и каза нещо на другия, който кимна и бързо се отдалечи.
След малко се върна с още един войник, в червено-жълта броня, с голям гребен на шлема, който нареди на двамата войници да изправят Пъг. Издърпаха го грубо на крака и новодошлият застана пред него и го огледа. Мъжът бе тъмнокос и имаше скосени хлътнали очи, каквито Пъг вече бе видял на бойното поле сред загиналите цурани. Имаше релефно очертани скули, широко чело и гъста тъмна коса. На смътната светлина от околните огньове кожата му изглеждаше почти златна на цвят.
Ако се изключеше ниският им ръст, повечето цурански войници можеха да минат за граждани на много от държавите в Мидкемия, но тези златокожи мъже, както си ги наричаше Пъг, му напомняха на някои кешийски търговци, които беше виждал в Крудий преди години, от далечния търговски град Шинг Лай.
Офицерът огледа облеклото на Пъг, след това коленичи и разгледа ботушите му. Изправи се и изрева къса заповед на войника, който го беше довел. Той отдаде чест, хвана момчето под мишница и го поведе през лагера на цураните.
В центъра на лагера по високи кръстосани пръти висяха големи знамена, разположени в кръг около шатра с внушителни размери. Всички бяха със странни гербове, с другоземни същества, изобразени с ярки цветове. По някои от тях имаше надписи с непознато писмо. Тъкмо към това място водеха Пъг, през стотиците цурански войници, които седяха кротко наоколо, лъскаха коженото си снаряжение и почистваха оръжието си. Някои вдигаха очи и го поглеждаха, но като цяло в лагера липсваше бъркотията, така обичайна за становете, с които Пъг бе навикнал сред войската на своите. Имаше много повече неща, не само яркоцветните знамена, които придаваха на това място необичаен вид — като от друг свят. Пъг се стараеше да забележи и запамети всяка подробност, така че ако успееше по някакъв начин да избяга, да може да докладва на херцог Боррик нещо полезно, но скоро се отказа. Сетивата му се объркаха от толкова непривични за очите гледки. Не можеше да прецени кое е важно и кое — не толкова, сред всичко, което виждаше.
При входа на голямата шатра часовият, който бе довлякъл Пъг дотук, бе спрян от други двама, облечени с черни брони на жълти ивици. След кратка размяна на думи дръпнаха платнището на входа и блъснаха Пъг вътре. Той падна по лице върху дебела купчина кожи и тъкани килими. Надигна леко глава и видя още подобни знамена, провесени по стените на шатрата. Шатрата беше богато обзаведена, с провесени по платнените стени подобни на коприна гоблени, с дебели постелки по пода и разхвърляни по тях пъстри възглавници.
Нечии ръце грубо го вдигнаха и той видя пред себе си няколко мъже, които го оглеждаха с любопитство. Всички бяха с ярки кожени брони и с шлемове с гребени, каквито носеха цуранските офицери, освен двама. Двамата седяха на покрит с възглавници подиум. Първият беше облечен в проста черна роба с отметната качулка, откриваща остро бледо лице с оплешивяло теме: цурански магьосник. Другият носеше пищна роба в оранжев цвят с черно везмо, срязана под коленете и лактите — дреха, предназначена сякаш за отдих. По жилавото му, мускулесто телосложение и няколкото белега по лицето му Пъг прецени, че трябва да е някакъв воин, свалил бойното си снаряжение за през нощта.
Мъжът в черната роба каза нещо на останалите с писклив тон. Никой не му отговори, но мъжът в оранжевата роба кимна. Голямата шатра се осветяваше от единствения мангал до двамата седящи мъже. Длъгнестият пришълец в черната роба се наведе напред и светлината на мангала освети лицето му отдолу, придавайки му демоничен вид. Думите му заизлизаха колебливо и със силен акцент.
— Знам само… малко… от вашата реч. Ти разбира?