Видението доби по-ясни очертания и плътност, стана по-живо от всичко, което бе изпитвал. Томас се напрегна и долови тихия смях, звуците на непозната музика и думите, изричани от тези хора.
Гласът на Долган го измъкна от унеса.
— Няма ли да хапнеш, момко?
Той му отговори разсеяно, стана и взе поднесената му купа с яхния. Щом ръката му докосна купата, видението изчезна и той разтърси глава, за да проясни ума си.
— Добре ли си, Томас?
Томас бавно приседна и погледна приятеля си.
— Не съм сигурен — промълви той колебливо. — Има нещо. Аз… всъщност не съм сигурен. От умората е сигурно.
Долган изгледа момчето. Бесът на битките се бе отразил на лицето му. Вече приличаше по-малко на момче и повече на мъж. Но освен обичайното след битките втвърдяване на характера, с Томас ставаше още нещо. Долган все още не можеше да реши дали тази промяна е за добро, или лошо — и дали изобщо може да се опише с тези определения. Шестте месеца наблюдения над Томас не бяха достатъчни, за да стигне до някакво заключение.
Откакто бе навлякъл дареното му от дракона снаряжение, Томас се бе превърнал в боец с легендарни способности. И момчето… не, по-скоро младежът, наддаваше на тегло, колкото и оскъдна да бе в повечето случаи храната им. Сякаш нещо в него се беше задействало, така че да го докара до ръст, подходящ за големината на снаряжението. А и чертите му претърпяваха странна промяна. Носът му бе придобил малко по-ъгловата форма, по-фино изсечен отпреди. Веждите му бяха станали по-извити нагоре, очите му — по-хлътнали. Все още си беше Томас, но Томас с леко изменена външност, сякаш върху него се наслагваше нечий друг образ.
Долган дръпна здраво от лулата си и огледа белия табард, който носеше Томас. Седем пъти в битка и нито едно петънце по дрехата. Кал, кръв и всякакви други зацапвания просто отказваха да се задържат по тъканта. А и знакът на златния дракон блестеше така ярко, сякаш току-що го беше намерил. Същото се отнасяше и за щита, който носеше в битките. Толкова пъти удрян и нито една драскотина по него. В това отношение джуджетата бяха предпазливи в преценката си, тъй като расата им от векове бе използвала вълшебство в изработката на оръжия. Но това беше нещо друго. Бяха решили да изчакат и да видят какво носи то, преди да отсъдят.
Тъкмо привършваха да се хранят, когато един от стражите при входа на пещерата пристъпи вътре и каза:
— Иде някой.
Джуджетата бързо хванаха оръжията си, но вместо цурански войници в странните им брони се появи наталийски щурмовак в тъмносиво наметало и туника. Той тръгна право към центъра на полянката пред пещерата и обяви на висок глас, дрезгав от няколкото дни езда през горите:
— Слава, Долган от Сивите кули.
Долган пристъпи напред.
— Слава, Гримсуърт Наталски.
Щурмоваците служеха при тях като съгледвачи и вестоносци, откакто нашествениците бяха завзели свободния град Валинор. Мъжът влезе в пещерата и седна. Подадоха му купа с яхния и Долган попита:
— Какви са вестите?
— Не са добри — отвърна мъжът между два залъка. — Нашествениците държат здрав фронт извън долината, северозападно и към Ламът. Валинор е подсилен със свежи части от отечеството им и стои здраво, като нож между Свободните градове и Кралството. На три пъти бяха извършили набези над главния лагер на силите на Кралството, когато тръгнах преди две седмици, вероятно е имало и още след това. Постоянно нападат патрули от Крудий. Дошъл съм да ви съобщя, че вероятно много скоро ще предприемат щурм срещу вашата зона.
Долган изглеждаше смутен.
— Защо херцозите мислят така? Нашите наблюдатели не са забелязали някакви техни действия по тези места. Всеки патрул, който те изпращат напред, го нападаме. По всичко личи, че са решили да ни оставят на мира.
— Не съм сигурен. Чух, че според магьосника Кълган цураните се стремят към металите във вашите мини, но защо — не знам. Така или иначе, това предадоха херцозите. Те смятат, че предстои нападение срещу входовете на рудниците в долината. Дошъл съм да ви предам, че цуранските войски може да настъпят в южния край на долината, тъй като на север не е имало сериозни щурмове, само малки, подвеждащи набези. Сега трябва да постъпите така, както сметнете за най добре. — След тези думи той се наведе над яхнията.
Долган се замисли.
— Кажи ми, Гримсуърт, какви са новините от народа на елфите?