— Тръгваме към гората.
Затича се и другите го последваха.
Томас бягаше с лекота, но умът му се замая от връхлетелите го отново образи. В разгара на битката го бяха обладали отново, по-живи и по-ясни отпреди. Виждаше труповете на сразените от него врагове, но изобщо не приличаха на цурани. Усещаше вкуса от кръвта на поразения враг, чудотворната енергия, вливаща се в него, докато пиеше от разтворените им рани в церемонията на победата. Разтърси глава да прогони видението. Каква церемония?
Долган заговори и Томас напрегна вниманието си да възприеме думите на дребосъка.
— Трябва да си намерим друга твърдина — пъхтеше вождът, докато продължаваха да бягат. — Може би ще е най-добре да се опитаме да се оттеглим към Камен връх. Селата ни тук са в безопасност, но си нямаме база, от която да излизаме на бой, защото според мен цураните скоро ще завладеят тези мини. Онези техни същества се бият добре в тъмното и ако са много, ще могат да ни открият и да ни изтласкат от по-дълбоките проходи.
Томас кимна. Не можеше да отговори. Пареше му отвътре, изгаряше го вледеняващият пламък на омразата към тези пришълци. Опустошаваха родната му земя и бяха взели в плен скъпия му побратим, а сега много от приятелите му, джуджетата, лежаха мъртви под планинските грамади заради тях. С помръкнало от гняв лице той безмълвно се закле да унищожи нашествениците — на каквато и да е цена.
Придвижваха се тихо през леса, като се оглеждаха бдително за следи от засада. На три пъти през последните шест дни се бяха натъквали на цурански засади и сега броят на джуджетата се бе смалил до петдесет и две. По-тежко ранените бяха отнесени в селата високо в планината, където щяха да са в безопасност и където цураните едва ли щяха да ги последват.
Сега се приближаваха към южните предели на елфския лес. Отначало се бяха опитали да свърнат на изток към прохода, търсейки изход към Камен връх. Пътят им обаче се оказа задръстен от цурански лагери и патрули и се налагаше непрекъснато да възвиват на север. Накрая решиха да се опитат да пробият към Елвандар, където щяха да намерят отдих след дългото си отстъпление.
Съгледвачът се върна от позицията си на двадесетина разкрача напред и каза тихо:
— Лагер. При брода.
Долган се замисли. Джуджетата не умееха да плуват и трябваше да прехвърлят реката през някой от бродовете. Цураните сигурно пазеха всички бродове от тази страна. Трябваше да намерят някое място без охрана, ако такова беше останало.
Томас се огледа. Вече се мръкваше, но пък ако трябваше да се промъкнат през реката толкова близо до цуранските постове, щеше ла е най-добре да го направят в тъмното. Прошепна го на ухото на Долган и вождът на дребосъците кимна. Даде сигнал на предния пост да се отправи на запад от забелязания лагер и да намери подходящо място за пробив.
След кратко изчакване постът се върна с вест за малка група дръвчета пред скална кухина, където можеха да изчакат, докато падне нощта. Бързо се приближиха до мястото и намериха гранитна канара, издигаща се на десетина стъпки над земята и уширяваща се в основата си в диаметър около тридесет стъпки. След като разтвориха шубраците, намериха вътре кухина, в която можеха да се поместят нагъсто. Ширината й беше едва двадесетина стъпки, но пък се спускаше под скалното чело на около четиридесет стъпки. След като всички се побраха вътре, Долган отбеляза:
— Това трябва да е било под реката някога — вижте колко е изгладено дъното. Пропукана е, но едва ли ще се срути.
Томас едва го чу, повел отново битката си с виденията, с онези сънища наяве, които искаше да изтласка от ума си и за които не можеше да не мисли. Притвори очи и образите отново нахлуха, а с тях — едва доловимата музика.
Победата беше мълниеносна, но нещо гризеше мисълта на Ашен-Шугар. Нещо тревожеше Владетеля на Орлови предели. Соленият вкус от кръвта на Алгон Кукуун, тиранина на Ветрената долина, още лепнеше на устните му — съпругите му сега бяха наложници на Ашен-Шугар. И все пак нещо липсваше.
Той се загледа в танца на моредел, виещи кръшно тела под звуците на музиката — за негова забава. Така трябваше да бъде. Но не… Все пак липсваше нещо, нещо дълбоко в душата на Ашен-Шугар.
Аленгвар, онази, която елфите наричаха своя принцеса, негова любимка отскоро, седеше на пода до трона му и очакваше благоволението му. А той едва забелязваше милото й лице и гъвкавото й тяло, облечено в копринени одежди, скроени повече за да изтъкнат хубостта й, отколкото да я прикрият.
— Угрижен ли сте, господарю? — плахо попита тя с едва прикрит — също като тялото й — ужас.