Той усети, че силите му бавно се възвръщат.
— Колко време мина?
— Три дни. Беше на ръба на смъртта, когато те измъкнахме от водата.
Томас се огледа и видя, че е съблечен и лежи под навес от три клона, завит с одеяло. Подуши къкреща над огън храна и видя котлето, от което излизаше блазнещ аромат. Домакинът му забеляза това и махна с ръка да донесат купа.
Томас се надигна да седне и главата му за миг се замая. Подадоха му голям къшей хляб, с който загреба вместо с лъжица. Храната беше вкусна и всяка хапка сякаш го изпълваше с нови сили. Докато се хранеше, огледа преценяващо седящите около него. Двамата смълчали се елфи го гледаха безизразно. Единствен говорещият прояви някакви признаци на гостоприемство.
Томас го погледна и попита:
— Къде е врагът?
Елфът се усмихна.
— Пришълците все още се боят да прекосят реката. Тук вълшебството ни е по-силно и когато се озоват тук, се чувстват изгубени и объркани. Няма чуждоземец, който да е пребродил реката до нашия бряг и да се е върнал от другата страна.
Томас кимна. След като привърши храната, се почувства изненадващо добре. Понечи да стане и забеляза, че трепери съвсем малко. След няколко стъпки усети, че силата му се връща и че кракът му вече е изцерен. Изкара няколко минути, изпъвайки крака и ръце, за да раздвижи изтръпналите си мускули и стави, след което се облече.
— Вие сте принц Калин. Помня ви от двора на херцога.
Калин му се усмихна.
— А ти си Томас Крудийски, макар доста да си се променил за една година. Тези до мен са Галайн и Алгавинс. Ако се чувстваш добре, можем да отидем при приятелите ти в двора на кралицата.
Томас се усмихна.
— Да тръгваме.
Вдигнаха бивака и потеглиха. Отначало се движеха бавно, за да дадат достатъчно време на Томас да се съвземе, но скоро стана съвсем ясно, че е в забележително добра форма въпреки скорошния си досег със смъртта.
Не след дълго четиримата вече тичаха сред дърветата. Томас, въпреки снаряжението си, не им отстъпваше. Домакините му се споглеждаха учудено.
Продължиха да тичат през по-голямата част от следобеда, след което спряха. Томас огледа гората и промълви:
— Какво чудесно място.
— Повечето от твоята раса не биха се съгласили, човече — отвърна Галайн. — Тях лесът ги плаши, пълен е със странни форми и страшни звуци.
Томас се засмя.
— На повечето хора или им липсва въображение, или въображението им е твърде силно. Гората е кротка и мирна. Това е най-мирното място, което съм виждал.
Елфите не отвърнаха нищо, но сянка на лека изненада премина по лицето на Калин.
— Трябва да продължим, ако искаме да стигнем в Елвандар преди да се е стъмнило.
По здрач стигнаха до огромна поляна и Томас се закова на място пред гледката, разкрила се пред очите му. Отвъд поляната се издигаше огромен дървесен град. Едно до друго се извисяваха гигантски дървета, пред които и най-големият дъб би изглеждал нищожен. Свързваха се помежду си с изящно извити арки от сплетени клони, плоски отгоре, по които се мяркаха фигури на елфи, преминаващи от един ствол към друг. Томас вдигна очи нагоре и видя, че стволовете се извисяват сякаш до безкрайност, губейки се сред море от листа и клони. Листата бяха тъмнозелени, но тук-там се виждаха отделни дървета със златист, сребърен и дори снежнобял листак. Меко сияние обгръщаше всичко и Томас се зачуди дали тук изобщо се стъмва.
Калин докосна с ръка рамото на Томас и промълви простичко:
— Елвандар.
Забързаха се през поляната и Томас скоро се увери, че елфският дървесен град е много по-голям, отколкото си бе помислил отначало. Простираше се във всички посоки и сигурно продължаваше над една миля в дълбочина. Томас изпита тръпка на възбуда пред чудото на това вълшебно място.
Стигнаха до стълбище, веечено в един от гигантските стволове — виеше се нагоре към и сред клоните. Заизкачваха се по стъпалата и Томас отново бе обзет от чувството на радостна възхита, сякаш онзи безумен порив, който го завладяваше по време на битки, се прояви отново, но в по-нежна и хармонична светлина.
Продължиха още нагоре и нагоре и когато подминаха масивните клони, служещи за улици на елфите, Томас се видя заобиколен от всички страни от елфски мъже и жени. Много от мъжките същества носеха бойно кожено снаряжение като тези, които го водеха, но и мнозина бяха облечени в дълги изящни роби или в туники с ярки цветове. Всички жени бяха красиви, с дълги, спуснати волно коси, не като знатните дами от двора на херцога. Много носеха скъпоценни накити, вплетени в кичурите им. И всички бяха високи и гъвкави.