Сега Арута яздеше по крайбрежния път, потънал в мисли. Предния ден бяха пристигнали заповеди Луам да напусне Крудий. Адютантът на херцога беше загинал и тъй като тази пролет войната вече навлизаше в третата си година, той искаше Луам да се присъедини към него в лагера му в Ябон. По причини, които Арута не разбираше, Боррик не беше прехвърлил командването на него, както очакваше; вместо това Боррик бе назначил мечемайстора за командир на гарнизона. Но пък Фанън поне щеше да бъде по-малко склонен да се разпорежда без закрилата на Луам. Арута тръсна глава да се отърве от досадното раздразнение. Обичаше брат си, но съжаляваше, че Луам не бе проявил повече воля да се утвърди. От самото начало на войната Луам бе командвал в Крудий, но този, който беше взимал всички решения, бе Фанън. Сега Фанън разполагаше както с поста, така и с влиянието си.
— Замислени ли сме, братко?
Луам беше дръпнал юздите на коня си и се бе изравнил с Арута, който поклати глава и се усмихна.
— Просто ти завиждам.
Луам се усмихна топло на по-младия си брат.
— Знам, че ти се иска да отидеш, но заповедите на татко са ясни. Ти си нужен тук.
— Колко ще съм нужен тук, след като всяко мое предложение се пренебрегва?
— Все още си смутен от решението на татко да назначи Фанън за командващ гарнизона, така ли?
Арута мрачно изгледа брат си.
— Сега съм на възрастта, на която беше ти, когато татко те назначи за командващ Крудий. Татко е станал пълновластен пълководец и втори рицар-генерал на Запада на моите години, само четири години преди да бъде провъзгласен за Кралски бранител на Запада. Дядо му е вярвал достатъчно, за да му повери пълното командване.
— Татко не е дядо, Арута. Не забравяй, дядо се е издигнал във времена, когато тук в Крудий все още е имало война, въдворявал се е мирът в завладените земи. Той се е издигнал във война. Татко — не. Той е усвоил воинския занаят в Сънната клисура, срещу Кеш, а не защитавайки своя дом като дядо. Времената се менят.
— И то как се менят, братко — отвърна сухо Арута. — Дядо ни, също както и прадядо ни, не би си седял зад безопасните стени. Откакто започна войната, не сме предприели и една по-сериозна офанзива срещу цураните. Не можем да продължим така, да оставяме те да диктуват хода на войната, защото тогава със сигурност ще надделеят.
Луам се загледа в брат си. В очите му се четеше тревога.
— Арута, знам, че гориш от желание да прогониш враговете, но Фанън е прав като твърди, че не бива да рискуваме гарнизона. Трябва да удържим тук и да браним това, което имаме.
Арута хвърли бърз поглед към дрипавите граждани, които ги следваха.
— Да обясня ли на тези, дето вървят след нас, колко добре сме ги защитили?
Луам усети горчивината в думите му.
— Знам, че виниш мен, братко. Но ако бях приел твоя съвет вместо да послушам Фанън…
Арута заряза грубостта.
— Не си ти виновен — отстъпи той. — Старият Фанън просто е предпазлив. И освен това е убеден, че воинската добродетел се мери по сивото в брадата. За него аз все още съм момчето на херцога. Боя се, че отсега нататък ще отрязва набързо всяко мое мнение.
— Обуздай нетърпението си, младок. — Брат му изкриви устни в насмешлива сериозност. — Навярно между твоята дързост и предпазливостта на Фанън ще се намери по-сигурен среден път. — И Луам се засмя.
Смехът на брат му винаги бе заразителен за Арута и този път той отново не можа да сдържи усмивката си.
— Може би, Луам — отвърна Арута със смях.
Стигнаха до брега, където чакаха лодки, за да откарат бежанците до корабите, стоящи на котва по-навътре. Капитаните нямаше да посмеят да се върнат по кейовете, преди да се уверят, че няма никаква опасност корабите им отново да бъдат нападнати, и затова бягащите жители на града трябваше да прехвърлят естествения вълнолом, за да бъдат качени. Мъже и жени нагазиха във водата да се качат по лодките, понесли вързопи с лични вещи и малки деца. Други, по-големи деца зацапаха палаво във водата, превръщайки събитието в повод за поредната си лудория. Последваха плачове и прегръдки за раздяла, тъй като повечето граждани оставаха, за да възстановят опожарените си домове и да служат като набор в армията на херцога. Жените, децата и старите хора, които заминаваха, щяха да бъдат превозени до Тулан, най-южното градче на херцогството, необезпокоявано досега нито от цураните, нито от вилнеещите орди на Тъмните братя от Зеленото лоно.
Луам и Арута слязоха от конете и един войник пое юздите. Братята загледаха неколцината войници, които товареха грижливо кафези с пощенски гълъби на единствената лодка, изтеглена на сухо. Птиците щяха да бъдат превозени през Тъмните проливи до лагера на херцозите. Гълъби, обучени да летят до лагера, вече бяха поели на път за Крудий и с тяхното пристигане част от отговорността за пренасянето на сведения към и от херцогския лагер щеше да отпадне за следотърсачите на Мартин Дълголъкия и наталийските щурмоваци. Това беше първото поколение гълъби с което разполагаха, отраснало и отгледано в лагера — време, необходимо, за да си изградят инстинкт да се връщат у дома.