Скоро багажът и бежанците бяха натоварени и настъпи часът Луам да тръгне. Вдървено и малко сухо Фанън му пожела лек път, но от сдържаното поведение на мечемайстора си личеше, че старият воин е загрижен за по-големия син на херцога. Тъй като си нямаше свое семейство, Фанън досега се беше чувствал почти като чичо на момчетата, докато отрастваха, лично ги беше обучавал в боравенето с меча, в поддържането на воинското снаряжение и в теорията на военното дело. Винаги се държеше с тях строго официално, но и двамата братя долавяха зад тази строгост искрената му привързаност.
След като Фанън се отдалечи, братята се прегърнаха и Луам каза:
— И внимавай с Фанън. — Арута го погледна изненадано. Луам се ухили и допълни: — Не смея да мисля какво ще настане тук, ако Фанън реши отново да те пренебрегне и да назначи за командващ гарнизона Алгон.
Арута простена, след което се засмя заедно с брат си. Като конемайстор, служебно Алгон се падаше втори по военен ранг след Фанън. Всички в замъка изпитваха искрена симпатия към него, както и дълбоко уважение заради огромните му познания за конете, но всички се съгласяваха, че освен от коне, той не разбира от нищо друго. След две години война Алгон продължаваше да не възприема идеята, че нашествениците идват от друг свят — поведение, което безкрайно дразнеше отец Тъли.
Луам пристъпи към водата, където двама от войниците задържаха лодката, и извика през рамо:
— И се грижи за сестра ни, Арута.
Арута го увери, че ще се грижи. Луам скочи в лодката до скъпоценните гълъби и войниците я изтласкаха от брега. Арута остана на място, загледан в морето, докато лодката се превърна в точица в далечината.
После бавно закрачи назад към войника, който държеше юздите на коня му. Спря се и погледна надолу към брега. На юг се издигаха високи канари и над тях — издатината на Моряшка, скръб, стърчаща към утринното небе. Арута прокле деня, в който цуранският кораб се бе разбил в тези канари.
Карлайн стоеше на бойницата на южната кула на цитаделата, загледана в хоризонта и загърната плътно в наметалото си срещу прохладния морски бриз. Беше останала в замъка, след като се сбогува с Луам, и не бе пожелала да слезе до брега. Предпочете страховете й да не засенчат радостта на Луам от това, че ще се присъедини към баща им в бойния лагер. Многократно през последните две години сама се беше упреквала заради тези чувства. Близките й мъже бяха войници, до един обучени още от детството си за бран. Но откакто вестта за пленяването на Пъг бе стигнала до Крудий, тя бе започнала да се бои за тях.
Женско окашляне я накара да се обърне. Лейди Глинис, компаньонката на принцесата през последните четири години, й се усмихна и посочи с леко кимване новодошлия, появил се на отвора на стълбището в пода на кулата.
Роланд изкачи последните стъпала. Последните две години бяха добавили към ръста му и сега младежът не отстъпваше по височина на Арута. Все още беше слаб, но момчешки красивото му доскоро лице постепенно придобиваше чертите на мъж.
Той се поклони изискано и промълви:
— Ваше височество.
Карлайн прие поздрава с кимване, даде знак на лейди Глинис да ги остави насаме и после тихо каза:
— Не си отишъл до брега с Луам?
— Не, ваше височество.
— Говорил си с него преди да тръгне?
Роланд извърна очи към далечния хоризонт.
— Да, ваше височество, макар да трябва да призная, че ми стана неприятно от заминаването му.
Карлайн кимна разбиращо.
— Защото ти трябваше да останеш.
— Да, ваше височество — отвърна с горчивина младежът.
— Защо така официално, Роланд? — промълви Карлайн.
Роланд погледна принцесата. Беше навършила седемнадесет години съвсем наскоро, по Средилетие. Не беше вече онова сприхаво момиченце, отдадено на внезапните изблици на необуздания си нрав, и все повече се превръщаше в красива млада жена, замислена и вглъбена. Малцина в замъка не знаеха за плача, чуващ се от прозорците на покоите на Карлайн много нощи наред, след като пристигна вестта за Пъг. След почти цяла седмица в самота Карлайн се бе появила променена — по-примирена някак и не толкова упорита както по-рано. Външно Карлайн почти не издаваше чувствата си, но Роланд знаеше добре, че раната в душата й не е зараснала. Роланд помълча малко и промълви: