— Ваше височество, когато… — Спря и после каза: — Всъщност няма значение.
Карлайн сложи ръка на рамото му.
— Роланд, независимо от всичко ние с теб винаги сме били приятели.
— Щастлив съм да мисля, че това е истина.
— Кажи ми тогава, защо се е вдигнала тази стена между нас?
Роланд въздъхна и този път в отговора му нямаше и помен от насмешливия хумор.
— Ако се е вдигнала, Карлайн, не аз съм я вдигнал.
В очите й припламна искрица от предишния й нрав и със заядлива нотка в гласа тя каза:
— Аха, значи аз съм архитектът на това отчуждение, така ли?
В гласа на Роланд прозвуча гняв.
— Да, Карлайн! — Той прокара длан през вълнистата си кафява коса и добави: — Спомняш ли си деня, в който се сбихме с Пъг? Същия ден, преди да замине?
При споменаването на името на Пъг лицето й се изопна и тя отвърна със свити устни:
— Да, помня.
— Е, този бой беше глупост, момчешка работа. Казах му, че ако те нарани, ще го пребия. Той каза ли ти за това?
На очите й изби влага и тя промълви:
— Не, не ми го е споменавал.
Роланд се вгледа в красивото лице на девойката, в която беше влюбен от толкова години, и каза:
— Тогава поне познавах съперника си. — Гневът му се уталожи и гласът му стана по-тих. — Обичам да си мисля, че тогава станахме приятели. Но въпреки това се заклех, че няма да се откажа от усилията да спечеля сърцето ти.
Карлайн потръпна и се загърна по-плътно в наметалото си, въпреки че не беше чак толкова студено. Противоречиви, объркващи чувства закипяха в душата й. Разтреперана, тя промълви:
— А защо се отказа, Роланд?
Внезапен и несдържан гняв кипна в гърдите на младежа. И за пръв път той не успя да удържи маската на благоразумие и вежливост пред принцесата.
— Защото не мога да се състезавам с един спомен, Карлайн. — Очите му се разшириха и по бузите му неудържимо потекоха сълзи. — Срещу друг мъж, от плът и кръв, мога да се изправя, но не мога да се боря с тази сянка от миналото. — Думите му закипяха от ярост. — Той е мъртъв, Карлайн. Съжалявам за това; той ми беше приятел и ми липсва, но съм длъжен да го преглътна. Пъг е мъртъв. Докато не приемеш, че е така, ще продължаваш да живееш с измамна надежда.
Тя покри устата си с ръка, с дланта навън, и очите й го изгледаха в безмълвен отказ да приеме думите му. Обърна се рязко и се затича надолу по стълбите.
Останал сам, Роланд опря лакти на студените камъни на старата кула. Стисна главата си с ръце и изпъшка:
— О, богове, какъв глупак съм!
— Патрул! — извика постовият от стената на цитаделата и Арута и Роланд, които гледаха войниците, обучаващи новия набор от околните села, тръгнаха към портите. Патрулът влезе бавно — дузина прашни, омърлушени от измерителната езда конници. До тях крачеха Мартин Дълголъкия и двама от следотърсачите му. Арута поздрави майстора на лова и попита:
— Какво ни водите?
И посочи тримата мъже в къси сиви роби, застанали между колоната конници.
— Пленници, ваше височество — отвърна ловецът и се подпря на лъка си.
Няколко стражи обградиха пленниците, а Арута освободи изморените ездачи и пристъпи към пленниците. Тримата паднаха на колене и забиха чела в пръстта.
Принцът озадачено вдигна вежди.
— Не съм виждал такива досега.
Дълголъкия кимна съгласен.
— Нямат снаряжение и не ноеят оръжие, нито се съпротивляваха, нито побягнаха, когато ги намерихме в леса. Направиха ей това, което виждате сега, само дето се разбъбриха като улични метачки.
Арута се обърна към Роланд.
— Доведи отец Тъли. Той може би ще разбере нещо от езика им.
Роланд побърза да намери жреца. Дълголъкия освободи двамата си следотърсачи и те се запътиха към кухнята. Пратиха един от стражите да намери мечемайстор Фанън и да му съобщи за пленниците.
След няколко минути Роланд се върна с отец Тъли. Старият жрец на Асталон носеше тъмносиня, почти черна роба и щом го видяха, тримата пленници си зашепнаха възбудено. Когато Тъли извърна очи към тях, тримата млъкнаха и се вкамениха. Арута и Дълголъкия се спогледаха изненадани.
— Какви са тези? — попита Тъли.
— Пленници — отвърна Арута. — Ти си единственият, който отбира нещо от езика им, и си помислих, че ще можеш да измъкнеш нещо от тях.
— Спомням си много малко от умствения контакт с цуранина Ксомич, но мога да опитам. — Той изрече със запъване няколко думи, които предизвикаха объркване сред пленниците, и те заговориха едновременно. Средният се сопна на двамата си спътници и те млъкнаха. Беше нисък, също като другите двама, но с яко телосложение. Косата му беше кафява, а кожата смугла, но очите му бяха удивително зелени. Той заговори бавно на Тъли, с малко по-отпуснати жестове и без да се държи толкова раболепно като другите двама.