След като тримата роби завиха зад ъгъла, Роланд попита:
— Какво мислите за всичко това?
— Не знам — отвърна Фанън. — Времето ще покаже дали не ни подлъгаха.
Дълголъкия се засмя.
— Ще държа Чарлз под око, меченосецо. Но е як, дребосъкът му с дребосък. След като ги спипахме, крачеше здраво. Може пък да стане добър следотърсач.
Арута го прекъсна.
— Ще мине доста време преди да се осмеля да го пусна извън стените на замъка.
Фанън заряза темата и се обърна към Мартин.
— Къде ги намерихте?
— На север, при Чистия поток, разклонението на реката. Следвахме дирята на голяма воинска част, тръгнала към брега.
Фанън се замисли.
— Гардън води друг патрул там. Може би ще ги засече и ще разбере какво ни готвят проклетниците тази година. — И без повече приказки той им обърна гръб и закрачи към цитаделата.
Мартин се разсмя и Арута го погледна изненадано.
— Какво толкова смешно намираш, майстор ловецо?
Мартин поклати глава.
— Дреболия, ваше височество. Досмеша ме от мечемайстора. На никого няма да го признае, но бас държа, че всичко е готов да даде, та баща ви да отмени заповедта си. Добър войник е, но не обича да носи такава отговорност.
Арута се загледа замислен в гърба на отдалечаващия се мечемайстор.
— Мисля, че си прав, Мартин. Напоследък толкова ме беше яд на Фанън, че не съобразих, че той самият никога не е искал поста.
Мартин сниши глас и промълви:
— Един съвет, ваше височество.
Арута кимна. Мартин посочи с палец Фанън.
— Ако нещо се случи с Фанън, бързо назначете нов майстор на меча. Не чакайте съгласието на баща си. Защото ако се забавите, командването ще поеме Алгон, а той е глупак.
Арута се вкочани от това подмятане, а Роланд изгледа майстора на лова осъдително. Арута отвърна хладно:
— Мислех, че сте приятели с конемайстора.
Мартин се усмихна и очите му просветнаха в насмешка.
— Тъй де, всички в замъка са му приятели. Но когото и да питате, ще ви каже същото: махнеш ли му конете, Алгон хич го няма в мисленето.
Подразнен от държането на Мартин, Арута го попита:
— И кой според теб трябва да заеме мястото му? Майсторът на лова може би?
Мартин се засмя открито, без да крие, че тази идея го е развеселила.
— Кой, аз? Небесата да не дават дано, ваше височество. Аз съм един прост ловец и нищо повече. Не, ако се наложи, назначете Гардан. Той според мен е най-способният войник в Крудий.
Арута знаеше, че Мартин е прав, но му отвърна нетърпеливо:
— Достатъчно. Фанън е жив и здрав и се надявам, че нищо лошо няма да го сполети.
Мартин кимна.
— Дано боговете го опазят… както и всички нас. Моля да ме извините, казах го ей така, между другото. А сега, ако ваше височество позволи, не съм хапвал топла храна от цяла седмица.
Арута му даде знак, че може да си ходи Мартин тръгна към кухнята, а Роланд каза:
— В едно отношение той не е прав, Арута.
Скръстил ръце пред гърди, Арута се беше загледал след Дълголъкия, докато той не се скри зад ъгъла. После попита:
— И кое е то, Роланд?
— Този човек е нещо повече от простия ловец, на какъвто се прави.
Арута замълча за миг.
— Така е. Нещо в Мартин Дълголъкия винаги ме е притеснявало, въпреки че никога не съм го хващал в грешка.
Роланд се засмя и Арута се извърна към него.
— Сега пък на теб какво ти е смешно, Роланд?
Роланд сви рамене.
— Само това, че според мнозина вие с него много си приличате.
Арута погледна мрачно Роланд и младежът сви рамене.
— Често се казва, че най-много се обиждаме от тези свои черти, които виждаме у другите. Вярно е, Арута. И двамата сте резки, хуморът ви е язвителен, и двамата не понасяте глупостта. — Роланд заговори сериозно. — В това няма никаква загадка, струва ми се. Ти твърде много приличаш на баща си, а Мартин, тъй като си няма семейство, съзнателно или не подражава на херцога.
Арута се замисли.
— Може и да си прав. Но у този човек ме притеснява и нещо друго.
Без да довърши мисълта си, той се обърна и тръгна към цитаделата. Роланд закрачи до умисления принц, зачуден дали не е превишил правата си.
Нощта тътнеше. Мълнии раздираха мрака и на запад се трупаха тежки облаци. Роланд стоеше на южната кула, загледан в страховития танц на приближаващата буря. След вечерята настроението му беше помръкнало като небето на запад. Денят не беше минал добре. Най-напред се бе притеснил от разговора с Арута при портите. След това Карлайн се отнесе към него на вечерята със същото каменно мълчание, което беше търпял от срещата им на същата тази кула преди две седмици. Карлайн изглеждаше по-примирена от всякога, но Роланд беше изпитвал жегването на яда към самия себе си всеки път, щом извърнеше поглед към нея. Все още долавяше болката в очите на принцесата.