Шокът от съприкосновението с водата му помогна да запази съзнание. Силно зашеметен, той задържа инстинктивно дъх, но въздухът му беше малко. Без да мисли, загреба нагоре, главата му излезе над водата и той вдиша шумно и хрипливо. Макар и все още силно зашеметен, успя мигновено да се гмурне, защото около него се заизсипваха стрели. Нищо не можеше да види в мътната чернилка на залива, но прилепен към скалите, започна да се придвижва напред, повече с бутане, отколкото с плуване. Тръгна заднишком към края на насипа с кулата, надявайки се нападателите да си помислят, че е поел в обратната посока.
Подаде леко глава над водата и примигна да изчисти солената вода от очите си. Надникна от убежището си зад една голяма скала и видя черните фигури, търсещи в мрака на водата. Започна да се придвижва тихо, стъпка по стъпка, прикривайки се между скалите. Натъртените мускули и стави го караха да потръпва при всяко движение, но като че ли нямаше нищо счупено.
Нов блясък на мълния освети залива и Арута видя кораба, който навлизаше уверено в залива на Крудий. Беше търговски, но снаряжен и за война. Лоцманът му сигурно беше някой налудничав гений, защото забърса покрай скалите на косъм и пое право към пристана покрай извивката на насипа. Арута зърна и неколцина мъже по такелажа — бясно свиваха платната. По палубата стояха няколко воини в черни плащове и с извадени мечове.
Арута насочи вниманието си към хората по провлака и забеляза, че един махна безмълвно с ръка на останалите. Без да обръща внимание на болките по тялото си, Арута се изкатери по хлъзгавите скали на черния път. Олюля се, но се изправи и погледна към града. Признаци за смут все още не се виждаха, но той знаеше, че бедата скоро ще настъпи.
Затича към кулата на фара и с усилие се закатери по стълбите. На два пъти му причерня, но успя да се добере до върха на кулата. Видя пазача — лежеше мъртъв до сигналния огън. Киснатите в мазнина дърва бяха струпани под метален капак, който ги пазеше от стихиите. Студеният вятър духаше през отворените прозорци.
Арута намери кесията на мъртвия пазач и извади кремъка, огнивото и праханта. Отвори вратичката от едната страна на металния капак и заслони с тялото си дървата от вятъра. Втората искра прихвана и по дървата заподскача малко пламъче. Огънят бързо се разпространи и когато се разгоря, Арута издърпа веригата на макарата, която издигаше капака. Вятърът удари в огъня, пламъците лумнаха и се издигнаха към небето.
До стената беше поставена стъкленица с прахообразна смес, приготвена от Кълган за подобни спешни обстоятелства. Все още замаян, Арута се наведе и измъкна ножа от колана на убития пазач. Отвори с него капака на стъкленицата и изсипа цялото й съдържание в огъня.
Пламъците моментално станаха яркопурпурни — предупредителен сигнал, който никой в замъка нямаше да сбърка с обичайния. Арута се обърна към замъка — бе застанал встрани от прозореца, за да не закрива светлината. Пламъците се разгаряха все по-ярко и по-ярко и Арута усети, че главата му олеква. Още дълго нощта остана безмълвна, след което изведнъж откъм замъка отекнаха тревожни звуци. Обля го вълна на облекчение. Червеният маяк беше сигнал за появата на разбойници в залива, а гарнизонът в замъка бе добре обучен да се справя с такива набези. Фанън можеше и да проявява предпазливост в нощните преследвания на цурански отряди в горите, но един пиратски кораб в залива му беше нещо, на което нямаше да се поколебае да отвърне.
Арута заслиза залитайки по стълбите и спря, за да се подпре на рамката на вратата. Цялото тяло го болеше и ужасно му се виеше свят. Пое си дълбоко дъх и закрета към града. Когато стигна до мястото, където беше паднал конят му, се огледа за меча си, но после си спомни, че го беше отнесъл със себе си до залива. Пристъпи към един от падналите конници, които го бяха придружили, и спря до тялото на загърнатия в черно лъконосец. Наведе се да вземе меча на мъртвия войник и му причерня. Той се изправи — страх го беше, че ако тръгне, може да изгуби съзнание — и изчака кънтежът в главата му да затихне. Посегна и бавно опипа главата си. Едно силно подуто място, на което бързо нарастваше лоша цицина, му напомни, че се беше ударил, докато падаше по насипа. Пръстите му напипаха съсирваща се кръв.
Закрачи отново към града. Кънтежът в главата му се върна. Продължи напред залитайки, после се опита да затича, но след няколко колебливи стъпки отново закрета. Бързаше колкото може, заобикаляйки по кривината на залива. Излезе на пътя и се загледа към града. Чу смътните звуци на битката. Отдалече се виждаха червените светлини на пламъците, издигащи се към небесата от подложените на опожаряване сгради. Писъците на мъже и жени отекваха в ушите му странно далечни и приглушени.