— Хайде ние с теб да се върнем при настъпващия враг и да видим какви ги е намислил — каза Дълголъкия на мъжа, който бе останал с него.
Гарет поклати глава.
— Това, че ви е весело, майсторе, никак не ме радва.
Докато крачеха назад по пътеката, по която бяха дошли, Дълголъкия му отвърна:
— Сега или друг път, на смъртта й е все едно. Тя идва, когато си пожелае. Защо тогава да й обръща човек внимание?
— Тъй де — отвърна Гарет, не съвсем убеден. — Защо наистина? Не ме тревожи това, че смъртта идва когато си поиска. Това, което ме кара да треперя, е, че сам я каните.
Мартин тихо се засмя и махна с ръка на Гарет да го последва. Двамата се затичаха и дългите им леки отскоци загълтаха разстоянието. Гората бе огряна от слънцето, но между дебелите стволове имаше много тъмни местенца, сред които можеше да се таи дебнещият враг. Гарет се довери на вещината на Дълголъкия да прецени доколко тези тъмни кътчета в леса са безопасни да минат край тях. След малко двамата изведнъж се заковаха на място при звука на някакво движение напред и се стаиха безшумно в шубрака. Цяла минута измина, без никой от двамата да проговори. После до ушите им достигна тих шепот. Думите бяха неразбираеми.
В полезрението им изникнаха две фигури, пристъпващи предпазливо по една водеща от север на юг пътека, пресичаща тази, която бе следвал Мартин. Бяха с тъмносиви наметала и държаха изпънати за стрелба лъкове. Спряха се и единият коленичи да огледа следите, оставени от Дълголъкия и следотърсачите му. После посочи дирята и каза нещо на спътника си, който кимна и се върна по пътеката, от която бяха дошли.
Дълголъкия чу вдишването на Гарет до себе си. Озъртащият се на поляната беше следотърсач от Братството на Тъмната пътека. След като се огледа, той последва спътника си.
Гарет се размърда и Мартин го стисна за ръката.
— Още не — прошепна Дълголъкия.
Гарет му отвърна шепнешком:
— Какво търсят толкова далече на север?
Мартин поклати глава.
— Прокраднали са се зад нашите патрули по хълмовете. Занемарили сме охраната на юг, Гарет. Не допускахме, че ще се придвижат толкова на северозапад към планините. — Замълча за миг и добави шепнешком: — Сигурно им е омръзнало Зеленото лоно и се опитват да се присъединят към събратята си в Северните земи.
Гарет отвори уста, но не каза нищо, защото нов Тъмен брат излезе на поляната, освободена от първите двама само преди няколко мига, озърна се и вдигна ръка. Нови фигури се появиха по пътеката, пресичаща тази, по която бяха минали Мартин и хората му. Тъмните братя я прекосиха и навлязоха сред дърветата.
Гарет чу, че Мартин брои шепнешком фигурите, изсипващи се пред очите му.
— … десет, дванадесет, петнадесет, шестнадесет, осемнадесет…
Пороят от загърнати в тъмни плащове фигури не секваше и на Гарет му се стори, че никога няма да изтече.
— … трийсет и един, трийсет и двама, трийсет и четирима…
Продължиха да преминават и да се скриват сред дърветата, вече на по-големи групи, и след малко Мартин прошепна:
— Те са над сто.
А те продължаваха да прииждат, някои вече с вързопи на гърбовете. Повечето бяха загърнати в дебелите си тъмносиви планински наметала, но имаше и облечени в тъмнокафяви или черни дрехи. Гарет се наведе към Мартин и прошепна в ухото му:
— Прав си. Това е преселение на север. Според мен са над двеста.
Мартин кимна.
— И продължават да идват.
Още дълго Тъмните братя продължаваха да прекосяват пътеката, след което пороят от воини се замени от дрипаво облечени женски същества и малки. След като и те отминаха, отряд от двадесетина бойци прекоси пътеката и после всичко притихна.
Двамата изчакаха още малко в мълчание. После Гарет промълви:
— Наистина са роднини на елфите, щом могат да се придвижват в такива големи количества из гората, без никой да ги засече.
Мартин се усмихна.
— Съветвам те, ако срещнеш елфи, никога да не им го споменаваш. — Той бавно се изправи и изпъна схванатите си от дългото клечене в храстите мускули. Някъде от изток отекна слаб звук и лицето на Мартин се намръщи замислено. — На какво разстояние според теб е колоната на Тъмните братя?
— В ариергарда — на стотина разтега; челото е на около четвърт миля. Защо?
Мартин се ухили и насмешката в очите му притесни младия Гарет.
— Хайде. Мисля, че вече знам къде можем да се позабавляваме.
Гарет тихо простена:
— Майсторе, когато споменеш за забавление, кожицата ми настръхва.
Мартин удари приятелски младежа по гърдите с опакото на ръката си.
— Хайде да тръгваме, ленивецо.
Майсторът на лова пое по пътеката и Гарет тръгна след него. Затичаха на дълги отскоци през леса, лесно отбягвайки препятствия, които щяха да затруднят по-неопитни хора сред гъстите дървета.