Стигнаха до едно разклонение на пътеката и спряха. По едната пътека след горския сумрак едва се виждаха фигурите на отряда цурански авангард. Мартин и Гарет се скриха сред дърветата и майсторът на лова прошепна:
— Главната колона е наблизо. Стигнат ли просеката, по която отбиха Тъмните братя, може да ги последват.
Гарет поклати глава.
— А може и да не рискуват, така че трябва да се погрижим да го направят. — Младежът вдиша дълбоко и добави: — Е, добре. — След което отправи тиха молитва към Килиан, Възпяващата зелената тишина, богинята на хората на лесовете, и двамата смъкнаха лъковете от раменете си.
Мартин излезе на пътеката и се прицели, Гарет последва примера му. Цуранските челници изникнаха пред очите им — сечаха просека през ниските шубраци по пътя на главната колона, за да се придвижва по-бързо. Изчакаха, докато цураните се прибижат, и пуснаха стрелите тъкмо когато първият ги забеляза. Първите двама мъже рухнаха и още докато падаха, излетяха още две стрели. Мартин и Гарет измъкваха стрелите от колчаните на гърбовете си с плавни движения, изпъваха тетивите и стреляха с невероятна бързина и точност. Мартин бе избрал Гарет преди пет години не заради черните му очи. Пред лицето на бурята младежът можеше да остане на мястото си спокойно, да върши каквото му е заповядано и да го прави умело.
Десетината слисани цурани изпопадаха още преди да успеят да вдигнат тревога. Мартин и Гарет прибраха спокойно лъковете на рамо и зачакаха. След това на просеката изникна внушителна стена от пъстроцветни брони. Цуранските командири в челото се спряха смаяни и мълчаливо огледаха мъртвите челници. После забелязаха двамата горяни, застанали кротко в дъното на просеката, и зареваха нещо. Колоната се понесе напред с извадени оръжия.
Мартин скочи в гъсталака от северната страна на просеката. Гарет го последва по петите. Затичаха между дърветата, плътно преследвани от цураните.
Гласът на Мартин изпълни леса с див ловджийски рев. Гарет изрева не по-малко оглушително, обзет по-скоро от някаква лудешка възбуда, отколкото от страх. Зад тях се вдигна шумотевица и орда цурани се втурна през дърветата да ги догони.
Мартин ги поведе на север, успоредно на посоката, поета от Тъмното братство. След малко се спря задъхан и промълви:
— Стой, така ще ги изгубим.
Гарет се озърна през рамо и се увери, че цураните не се виждат. Облегнаха се на едно дърво и зачакаха. След миг първият цуранин се появи, забързан под ъгъл спрямо дирята, сочеща на северозапад.
Мартин го изгледа отвратен и промълви:
— Изглежда, сме изтрепали единствените свестни следотърсачи от проклетия им свят. — Измъкна ловджийския рог от колана си и изсвири така оглушително, че цуранският войн замръзна в полукрачка и изумлението му беше видимо дори от мястото, където стояха Мартин и Гарет.
Цуранинът се огледа и забеляза двамата ловци. Мартин му махна с ръка да ги последва и двамата с Гарет хукнаха отново. Цураниньт извика на тези след него и хукна да ги догони. Двамата го отведоха още на миля и нещо сред лесовете, след което свиха на запад. Гарет извика задъхан:
— Тъмните братя… ще разберат… че идваме.
Мартин му отвърна също толкова задъхано:
— Освен ако… изведнъж не са… оглушали всички. — Усмихна се. — Цураните ги… превъзхождат… шест към едно… Мисля, че… ще е честно… Братството… да е в… засада.
Гарет продължи бегом след наставника си. Изфучаха с трясък от шубраците и Мартин се спря, дръпна Гарет за пеша на дрехата, вслуша се и каза:
— Ей ги там, отпред.
Гарет отвърна:
— Не знам… как можеш да чуеш нещо при… целия този тропот отзад? — Звучеше все едно, че по-голямата част от цуранската колона беше тръгнала подир тях, а и лесът усилваше шума и човек можеше да обърка източника.
— Още ли носиш оная … тъпа долна дреха? — попита Мартин.
— Да, защо?
— Скъсай едно парче. — Гарет измъкна ножа, без да пита за какво, и вдигна зелената горянска туника. Под нея беше облякъл яркочервена долна вълнена риза. Изряза дълга ивица отдолу, след което припряно почна да се загащва. Докато Гарет се оправяше, Мартин уви парцала на една стрела и се обърна назад към вършеещите из шубраците цурани. — Сигурно е от късите им крака. Инак може да бягат и по цял ден, но в гората не издържат. — Подаде стрелата на Гарет. — Виждаш ли онзи висок бряст оттатък полянката?
Гарет кимна.
— А малката бреза зад него? — Гарет кимна отново. — Можеш ли да я улучиш?
Гарет се ухили, изпъна лъка, постави стрелата и я пусна. Стрелата полетя, изви се в дъга и се заби в дървото. Мартин каза: