— Ще се върнат.
Същата нощ се върнаха.
Глава 18
Обсада
Утрото дойде със стоновете на ранените.
Дванадесет нощи поред цураните щурмуваха замъка и се оттегляха призори. Гардан така и не можеше да проумее смисъла на опасните им и гибелни нощни атаки. Сега, докато гледаше как цураните събират мъртвите си, след което се оттеглят към шатрите си, каза:
— Наистина са странни. Не могат да обстрелват стените, след като се вдигнат стълбите, за да не поразят своите. Ние нямаме такива проблеми, защото знаем, че всички долу са врагове. Не мога да ги разбера.
Арута отмиваше кръвта от лицето и ръцете си, забравил за всичко наоколо. Толкова беше уморен, че дори не можеше да отговори на Гардан.
— Вземи — каза някой до него и той свали мократа кърпа от лицето си и погледна поднесената му чаша. Взе я и я пресуши на една дълга глътка, наслаждавайки се на вкуса на силното вино.
До него бе застанала Карлайн, облечена в туника и панталони, със сабя, окачена на бедрото.
— Какво правиш тук? — попита Арута с прегракнал от умора глас.
Карлайн отвърна живо:
— Някой трябва да носи храна и вода. След като всички мъже стоят по стените цяла нощ, кой според теб е подходящ за тази работа на заранта? Не и тази жалка групичка престарели носачи, дето не стават за битка, това е сигурно.
Арута се огледа и видя и други жени: придворни, дами от замъка, както и слугини и чистачки. Обикаляха мъжете, които с благодарност поемаха предлаганата им храна и пиене. Той се усмихна с кривата си усмивка.
— А ти как си?
— Добре, как. Макар че да седиш непрекъснато в мазето според мен е също толкова трудно, колкото и да си на стената. При всеки шум от битката, стигнал до ушите ни, някоя от дамите се разплаква. — В гласа й се долавяше огорчение. — Гушат се като зайчета. Толкова е досадно… — Помълча малко, след което го попита: — Да си виждал Роланд?
Той се огледа.
— Снощи, за малко. — Покри отново лицето си с благодатната влага на кърпата, после я свали и добави: — А може би преди две нощи. Загубих представа за времето. — Посочи към стената най-близо до цитаделата. — Би трябвало да е там някъде. Назначих го да командва стражата. Отговаря за защитата от щурм по фланга.
Карлайн се усмихна. Знаеше, че Роланд ще се горещи да го пуснат да влезе в битката, но при задълженията, които му бяха възложили, това едва ли щеше да стане, освен ако цураните не нападнеха от всички страни.
— Благодаря ти, Арута.
Арута се престори, че не разбира.
— За какво?
Тя коленичи и го целуна по бузата.
— За това, че ме разбираш по-добре, отколкото сама се разбирам. — Стана и се отдалечи.
Роланд крачеше покрай зъберите и се взираше към леса отвъд широкото празно пространство пред източната стена на замъка. Приближи се до часовия до камбаната за тревога и го попита:
— Нещо ново?
— Нищо, скуайър.
Роланд кимна.
— Отваряй си очите. Това е най-тесният открит участък пред стената. Ако тръгнат от втора посока, бих очаквал щурма им точно тук.
— Така е, скуайър — отвърна войникът. — Но защо налитат само срещу една стена, и то най-здравата?
Роланд сви рамене.
— Нямам представа. Може би за да ни покажат презрението си, или храбростта си. Или по някаква си друга логика.
Стражът застана мирно и отдаде чест. Зад тях тихо се беше приближила Карлайн. Роланд я хвана под мишницата и бързо я отведе настрани.
— Какво правиш тук? — попита той грубо.
Облекчението й от това, че го вижда жив и здрав, бързо премина в гняв.
— Дойдох да те видя — отвърна му предизвикателно Карлайн.
Докато я водеше надолу по стълбите към двора, той каза:
— Не сме толкова далече от леса, че да не може някой цурански стрелец да намали херцогския род с една бройка. Няма да мога да обясня на баща ти и братята ти защо съм позволил да се качиш горе.
— Това ли било причината? Страх те е от баща ми, така ли?
Той се усмихна и гласът му омекна.
— Не. Разбира се, че не.
Тя отвърна на усмивката му.