И видя сцена от най-лошите си кошмари, бледо осветена от пръснатите нарядко факли. В това тясно пространство само първите трима можеха да влязат в схватка с врага. Арута извика:
— Ножовете!
И пусна рапирата си. Натъкна се на двама мъже, които се боричкаха в мрака, и сграбчи единия. Ръката му се плъзна по хитиновата броня и той заби ножа си в оголения врат на мъжа. Отхвърли настрани безжизненото вече тяло и видя напред мешавица от тела, на няколко стъпки от себе си — крудийци и цурани, вплетени един в друг в отчаяна схватка. Викове и проклятия изпълваха тунела, миризмата на влажна пръст се смесваше с вонята на засъхваща кръв и изпражнения.
Арута започна да се бие обезумял, слепешката, нахвърляйки се върху едва видимите противници. Собственият му страх заплашваше да го завладее и примитивният инстинкт му закрещя да избяга миг по-скоро от тунела и заплашващата всеки миг да се срути отгоре му земя. Овладя паниката си и продължи да води щурма на сапьорите.
Един познат му вече глас изпъшка и изтърси люто проклятие някъде до рамото му и Арута разбра, че Амос Траск е до него.
— Още трийсетина стъпки, момко! — изрева той.
Арута прие думите му на вяра, загубил всякаква представа за разстояние. Мъжете на Крудий натиснаха напред и мнозина загинаха, избивайки съпротивляващите се цурани. Усетът му за време се замъгли и боят се превърна в смътна смесица от образи.
Изведнъж Амос изрева:
— Слама! — И подадоха напред бали суха слама. — Факли! — извика едрият мъж и им подадоха запалени главни. Той струпа сламата до плетеницата от греди и поднесе факлата към купчината. Пламъците блъвнаха нагоре и дебелакът изрева: — Разчисти тунела!
Битката секна. Всички мъже до един, крудийци, както и цурани, се обърнаха и побягнаха от пламъците. Сапьорите разбраха, че тунелът е изгубен, след като нямаше как да потушат пламъците, и запълзяха назад да спасят живота си.
Задушлив дим изпълни тунела и мъжете, кашляйки, бързо заотстъпваха. Арута се затича след Амос. Когато стигнаха мазето, отекна глух тътен, подът се разтресе и от отвора блъвна горещ въздух и пушек. Амос, целият в кал, се ухили:
— Гредите рухнаха. Тунелът е запечатан.
Арута кимна. Беше онемял и изтощен и все още не можеше да си поеме дъх от пушека. Подадоха му чаша вода и той я изпи, за да уталожи пожара в гърлото си.
Пред него се появи Карлайн.
— Добре ли си? — попита го тя с тревога. Той кимна. Тя се огледа. — Къде е Роланд?
Арута поклати глава.
— Долу не се виждаше нищо. Той в тунела ли беше?
Тя прехапа устни и кимна. От сините й очи бликнаха сълзи.
— Може да се е измъкнал през шахтата и да е излязъл на двора — каза Арута. — Ела да видим.
Амос и Карлайн го последваха нагоре по стълбището. Излязоха от цитаделата и един войник ги уведоми, че щурмът на стената е отблъснат. Арута благодари за донесението и продължи около цитаделата, докато не стигнаха до шахтата. По тревата на двора лежаха войници — кашляха и храчеха, мъчейки се да прочистят дробовете си от изгарящия дим. Въздухът тежеше, изпълнен с лютива мъгла. Пламъците на пожара продължаваха да бълват от шахтата. Отекна нов тътен и Арута го усети през подметките на ботушите си. Земята до стената над срутилия се тунел хлътна надолу.
— Скуайър Роланд! — изрева Арута.
— Тук е, ваше височество — чу се в отговор откъм войниците.
Карлайн се втурна покрай Арута и се добра до Роланд преди принца. Скуайърът лежеше на земята, придържан от войника, който бе извикал. Очите му бяха затворени, лицето му бе пребледняло, от хълбока му бликаше кръв.
— Наложи се да го влача последните няколко разтега, ваше височество — каза войникът. — Не можеше да се изправи. Мислех, че е от пушека, докато не видях раната.
Карлайн прегърна главата на Роланд и я положи в скута си, а Арута сряза ремъците на бронята му и след това разкъса туниката. Огледа раната и въздъхна облекчено.
— Плитка е. Ще се оправи.
— О, Роланд! — промълви Карлайн.
Очите на Роланд се отвориха и той се усмихна немощно. Гласът му беше изтощен, но все пак той успя да вложи в думите си весела нотка.
— Какво е това? Човек може да си помисли, че са го убили.
— Безсърдечно чудовище — отвърна Карлайн, но му се усмихна. — Точно сега ли реши да се шегуваш!
Той понечи да се надигне и присви очи.
— Оо, боли.
Тя притисна рамото му с ръка.
— Не се опитвай да се движиш. Трябва да превържем раната — изплака тя с облекчение, примесено с гняв.
А той намести главата си в скута й и се усмихна.