— Сега, с идването на флотата, с обсадата ще се свърши — каза той, леко докосвайки с рамо принцесата.
— Беше кошмар.
Той се усмихна и се взря в сините й очи.
— Не съвсем. Имаше си и добри страни.
— Хитрец — промълви тя и го целуна. А когато се отделиха един от друг, каза: — Чудя се дали глупавата ти храброст не беше само коварство, за да спечелиш състраданието ми.
Той се присви престорено и отвърна:
— Лейди, аз съм ранен.
Тя се притисна до него.
— Толкова се уплаших за теб, не знаех дали не си загинал в тунела. Аз… — Карлайн млъкна и погледът й се спря на северната кула на цитаделата, срещу тази, на която стояха двамата. Виждаше прозореца на втория етаж, прозореца на стаичката на Пъг. Смешният малък метален комин, от който непрестанно бълваше пушек, докато той се занимаваше вътре с науките си, сега бе само ням спомен за това колко празна бе останала кулата.
Роланд проследи погледа й.
— Знам — каза той. — И на мен ми липсва. И Томас също.
Тя въздъхна.
— Сякаш беше толкова отдавна, Роланд. Тогава бях все още момиченце, момиче с момичешки представи за живота и любовта. — После тихо добави: — Любовта понякога идва като морския вятър, а друг път покълва от семената на приятелството и добротата. Някой някога ми го беше казал.
— Отец Тъли. Прав е бил. — Той я прегърна през кръста. — Така или иначе, докато чувстваш, си жив.
Тя се загледа към войниците на гарнизона долу — подготвяха се да излязат за предстоящия щурм.
— Ще свърши ли това някога?
— Не. Те ще дойдат отново. Тази война е обречена да продължи дълго.
Двамата останаха прегърнати, безмълвни и с утехата, че все пак ги има.
Касуми от Шинцаваи, боен водач на армиите на клана Канацаваи, от Партията на Синьото колело, се взираше към враговете, изправени по стените на замъка.
Едва можеше да различи човешките фигури, крачещи зад зъберите, но вече ги познаваше добре. Не можеше да им постави имена, но му бяха станали почти толкова близки, колкото собствените му хора. Стройният младеж, който командваше и се сражаваше като демон, който внасяше ред в суматохата на битката при нужда, беше там. Черният гигант трябваше да е недалече от него — онзи, който заставаше като непоклатима преграда при всеки щурм срещу стената. И другият, в зеленото облекло, дето можеше да тича през лесовете като призрак, дразнейки хората на Касуми с лекотата, с която преминаваше през редовете им — и той трябваше да е там. Несъмнено и онзи с широките рамене бе наблизо — вечно смеещият се мъж с кривия меч и налудничавата усмивка. Касуми мълчаливо им отдаде чест като на достойни противници, макар и да бяха само варвари.
Шингари от Омешкел, старши щурмови водач, пристъпи и застана до Касуми.
— Бойни водачо, варварската флота се приближава. След час хората им ще слязат на брега.
Касуми погледна свитъка, който стискаше в ръката си. Бе го препречел поне десет пъти, откакто пристигна призори. Погледна го още веднъж, огледа отново печата отдолу, знака на своя баща Камацу, повелителя на Шинцаваи. Касуми мълчаливо прие отреденото му и каза:
— Заповядай всички да се подготвят за поход. Лагерът да се вдигне веднага и воините да се строят. Заповядано ни е да се върнем в Келеуан. Авангардът да тръгне.
Гласът на Шингари издаде горчивината му.
— След като рухна тунелът, нима ще прекратим така кротко?
— Не е срамно, Шингари. Нашият клан се е оттеглил от Военния съюз, както и другите от Синьото колело. Военната партия отново е останала сама да продължи това нашествие.
— Отново политиката се меси в завоеванията — с въздишка отвърна Шингари. — А щеше да е славна победа да завладеем този замък.
Касуми се засмя.
— Вярно. — Загледа се към раздвижилите се по стените на замъка бранители. — Те са най-добрите от всички, срещу които съм се изправял. Вече научихме много неща от тях. Стените на замъка например, как са наклонени, та сапьорите да не могат да ги подровят и да ги сринат — виж, това е нещо ново и умно. А и ония зверове, дето ги яздят. Хм, как тичат само — като туни, препускащи из родните тундри. Бих искал някога да имам такива животни. Да, тези хора не са обикновени варвари.
И след миг на размисъл добави:
— И нареди съгледвачите и предните отряди да си отварят очите за горските дяволи.
— Нечистите отново са тръгнали на големи пълчища на север — изсъска Шингари. — Те са не по-малко опасен кинжал в гърба ни от варварите.
— Когато този свят бъде завладян, ще трябва да се погрижим за тези същества — отвърна Касуми. — От варварите се получават издръжливи роби. Някои от тях дори може да се окажат толкова ценни, че да ги направим свободни васали, които ще положат клетва пред домовете ни, но виж, нечистите ще трябва да се заличат от лицето на света. — Касуми замълча, въздъхна и продължи: — Нека варварите да си мислят, че бягаме изплашени от флотата им. Това място засега ще остане в ръцете на клановете, останали в Партията на войната. Нека Тасио от Минванаби да се тревожи от гарнизона в тила си, ако тръгне на изток. Докато Канацаваи отново не се присъедини към Върховния съвет, ние с тази война сме приключили. Заповядай похода.