Шингари отдаде чест на пълководеца си и излезе. Останал сам, Касуми отново се замисли за последствията от писмото. Знаеше, че оттеглянето на всички сили на Партията на Синьото колело ще донесе сериозен провал за Властелина на войната и неговата партия. Отзвукът от този ход щеше да се усети в Империята за години напред. Вече нямаше да има съкрушителни победи за Властелина на войната, защото след оттеглянето на верните на господарите на Канацаваи и другите кланове на Синьото колело, останалите кланове щяха добре да си помислят, преди да се присъединят за един цялостен натиск. Да, това бе храбър, но много рискован ход от страна на баща му и другите властелини. Сега тази война щеше да се проточи дълго. Властелинът на войната бе лишен от грандиозно завоевание; сега то щеше да се разтегли във времето, с твърде малкото мъже, удържащи твърде много територия. Без нови съюзници Властелинът нямаше да може да продължи военната експанзия. Изборът му сега се свеждаше до две възможности: да се изтегли от Мидкемия, подлагайки се на унижението пред Върховния съвет, или да седи и да чака, надявайки се на нов обрат в родната политика.
Да, това беше зашеметяващ ход от страна на Синьото колело. Но рискът беше огромен. Както и рискът от нова поредица ходове в Играта — той щеше да е още по-опасен.
— О, татко, сега сме изцяло в ръцете на Великата игра. Много рискуваме: своя род, своя клан, своята чест, а може би и самата Империя — тихо промълви той.
Смачка свитъка и го хвърли в огъня и когато и последният къс бе погълнат от пламъците, заряза всякакви мисли за рискове и закрачи към шатрата си.
Глава 19
Роб
Бяхме, кралице честита,
момчета две, не мислещи, че иде нещо друго,
но че и утре ще е като днес
и че безкрай са дните ни момчешки.
Умиращият роб крещеше.
Денят беше безмилостно горещ. Останалите роби се потяха над работата си, мъчейки се да не обръщат внимание на писъците, доколкото бе възможно. Животът в трудовия лагер не струваше нищо и нямаше никаква полза да се занимават с една съдба, каквато очакваше мнозина. Умиращият беше ухапан от релли — блатна змиеподобна твар. Отровата й действаше бавно и много болезнено; освен магия, друг цяр за нея нямаше.
Изведнъж настъпи тишина. Пъг се озърна и видя как цуранският пазач изтри меча си. Една ръка падна на рамото му и гласът на Лаури прошепна в ухото му:
— Изглежда, височайшият ни надзирател се подразни от виковете на умиращия Тофстон.
Пъг затегна въжето около кръста си.
— Поне издъхна бързо. — Извърна се към високия русокос певец от кралския град Тир-Сог и добави: — Отваряй си очите. Старо е и сигурно е прогнило.
Без повече приказки, Пъг се закатери по ствола на нганги — блатно грапаво дърво, което цураните сечаха за дървесина и смола. Поради оскъдицата на метали цураните бяха развили завидна изобретателност в намирането на техни заместители. Дървесината на нганги можеше да се обработва като хартия, след това да се изсушава до невероятна твърдост, подходяща за изработването на стотици вещи. Смолата се използваше за покриване на дървесината и обработка на кожите. С подходящо обработените кожи можеше да се произвеждат кожени брони, неотстъпващи по здравина на мидкемийската плетена ризница, а многослойните дървени оръжия почти съответстваха на мидкемийската стомана.
През четирите години в лагера в блатото Пъг бе заякнал. Жилавите му мускули се напрегнаха, докато се катереше по дървото. Кожата му бе силно загоряла от жаркото слънце в родния свят на цураните, а лицето му бе покрито с робска брада.
Пъг стигна първите големи клони и погледна към другаря си. Лаури стоеше в тинестата вода и пъдеше разсеяно насекомите, които ги измъчваха. Пъг обичаше Лаури. Мястото на трубадура не беше тук, но пък и не беше било негова работа да се мъкне с патрул, надявайки се при това да види цурански воини. Казал му бе, че търсел теми за балади, които да го направят известен в Кралството. И в края на краищата бе видял повече, отколкото се беше надявал. Патрулът се бе натъкнал на главната офанзива на цураните и Лаури се бе озовал в плен. Попаднал бе в лагера преди четири месеца и двамата с Пъг бързо бяха станали приятели.