Пъг продължи нагоре, без да престава да държи под око опасните дървесни обитатели на Келеуан. Щом стигна най-подходящото място за катерене до върха, той замръзна, забелязал смътно движение. Успокои се, след като се увери, че е само игленик — същество, което се отбраняваше, свито на кълбо от игли. То пропълзя, подплашено от присъствието на човека, и скочи в клоните на съседното дърво. Пъг се огледа отново и започна да се овързва с въжетата. Работата му беше да отсича върховете на огромните дървета, като се погрижи падането им да е по-малко опасно за хората долу.
Пъг направи няколко прореза в кората, после усети как ръбът на дървената му брадва захапва по-меката сърцевина отдолу. Подуши внимателно, усети острата миризма и извика на Лаури:
— Това е гнило. Предай на надзирателя.
Зачака. Наоколо прелитаха странни насекоми и птицеподобни същества. През четирите години, откакто бе роб на този свят, беше свикнал с тези форми на живот. Не бяха чак толкова различни от тези на Мидкемия, но подобията му напомняха не по-малко от различията, че този свят не е неговият. Пчелите трябваше да са с жълти и черни шарки, а не яркочервени. Орлите не можеха да имат жълти ивици по крилата, нито пък ястребите — пурпурни. Тези същества не бяха пчели, орли или ястреби, въпреки че приликата беше удивителна. За Пъг се оказваше по-лесно да възприеме по-странните същества на Келеуан, отколкото тези. Шестокракият нийдра, опитоменият товарен звяр, който наподобяваше вол с два допълнителни тромави крака, или чо-джа, насекомоподобното същество, което служеше на цураните и можеше да говори на техния език — виж, с тях му се беше наложило да свикне. Но всеки път, когато зърнеше някое познато същество с крайчеца на окото си и се обърнеше с надежда, само за да се увери, че всъщност не е мидкемийско, отчаянието го поглъщаше.
Гласът на Лаури го измъкна от унеса.
— Надзирателят идва.
Пъг изруга. Щом се налагаше надзирателят да се изцапа, газейки във водата, значи щеше да е ядосан — което можеше да означава наказание или намаляване на бездруго оскъдната дажба. Той и без това вече щеше да е ядосан от забавянето на работата. Семейство ровуни — подобни на бобри шестокраки същества — се бяха настанили като у дома си в коренищата на огромните дървета. Щяха да издъвчат нежните корени и дърветата щяха да се поболеят и да умрат. Меката месеста дървесина щеше да се вкисне, после да стане водниста и след време дървото щеше да се пръсне отвътре. Няколко тунела на ровуни бяха запушени с отрова, но тварите вече бяха поразили дърветата.
Груб глас, сипещ люти проклятия, възвести появата на надзирателя Ногаму. Той също беше роб, но се бе домогнал до най-високия ранг, до който можеше да достигне един роб, и макар изобщо да не можеше да се надява на свобода, разполагаше с много привилегии и можеше да се разпорежда с войниците и свободните, поставени под негова власт. Зад него пристъпваше млад войник — на лицето му бе изписана лека насмешка. Беше гладко избръснат, както се носеха свободните цурани, и когато вдигна очи към Пъг, той успя да го огледа. Войникът бе с високи скули и почти черни очи, нещо характерно за почти всички цурани. Тъмните му очи забелязаха Пъг и той като че ли му кимна леко. Синята му броня беше от неизвестен за Пъг вид, но при странната военна организация на цураните това не беше изненадващо. Всеки род, имение, област, селище, град и провинция като че ли си имаха своя собствена армия. Как всички те се съотнасяха едни към други в рамките на Империята беше съвсем непонятно за Пъг.
Надзирателят спря под дървото, изръмжа досущ като мечка, на каквато приличаше, и извика:
— Какви са тези приказки, че дървото било гнило?
Пъг, който говореше езика на цураните по-добре от всички мидкемийци в лагера, защото бе изкарал тук повече от всички, с изключение на неколцина стари роби цурани, викна отгоре:
— Мирише на гнило. Трябва да го оставим, господарю.
Надзирателят, размаха юмрук.
— Всички сте мързеливци! Нищо му няма на дървото. Много си е добро. Само гледате да се скатаете. Хайде, сечи го!
Пъг въздъхна. Не можеше да се спори с Мечката, както всички роби от Мидкемия наричаха Ногаму. Явно нещо го беше изнервило и сега робите щяха да платят цената. Пъг започна да сече горната част и скоро тя се срина на земята. Гнилата миризма беше силна и той побърза да се освободи от въжетата. Тъкмо бе увил и последното въже около кръста си, когато дървото изпращя.